Клеър отиде при нея, но Сидни не помръдна. Зави й се свят, стори й се, че се е пренесла в своя фантазия от миналото — белите покривки, плющящи под вятъра, феерично осветеният басейн, лампичките, изкусно монтирани в храстите… навремето най-голямата й мечта бе да живее сред този разкош, в този приказен свят. Отново си спомни какво бе да е частица от него — от каквото й да било — да изпитва усещането за принадлежност.
Колкото и да бе лъжовно.
Скръсти ръце на гърдите си и загледа как някаква прислужница поставя свещи във високите ветроупорни фенери на масите. С половин ухо чу, че Клеър обяснява на икономката как да бъдат подредени цветята:
— Гладиолите — тук, където ще сервираме тиквените цветове с плънка с индийско орехче и пилето с копър. Розите — на масата с десерта с розови венчелистчета…
Явно целта на домакинята бе да принуди гостите да изпитат нещо, което иначе не биха почувствали. Странно — подобна манипулация беше нетипична за госпожа Матисън. От друга страна, в понеделник вечерта Клеър остана на телефона почти два часа, докато обсъждаше с нея менюто за тържеството. Сидни си намери повод да остане в кухнята и чу как сестра й казва:
— Ако искате да пресъздадете усещането за любов, розите са най-подходящи… Индийското орехче и канелата символизират богатство и благополучие.
След като Клеър уточни с икономката как и къде да бъдат подредени цветята за украса, понечи да се върне в кухнята, но забеляза, че Сидни не помръдва.
— Какво ти е? — попита я.
Сестра й се обърна.
— Красиво е, нали — каза гордо, сякаш всичко тук й принадлежеше.
— Прекалено е… — Клеър се поколеба за миг, търсейки подходящата дума. — Прекалено е показно. Липсва непринуденост, но това си е мое мнение. Сега побързай, нямаме време за губене.
След няколко часа, докато работеха в кухнята, Сидни подхвърли:
— Права си, наистина е доста показно. Защо блюдата трябва да се поставят върху подносите обратно на часовниковата стрелка? Не го пожелаха на обяда на ботаническото дружество.
— Дамите от дружеството се интересуваха само от храната, а тук целта е съвсем друга.
— И каква е според теб?
— Съпрузите искат да изтъкнат пред всички, че са приказно богати и че са лудо влюбени един в друг.
— Струва ми се безсмислено — хората вече го знаят. Нима семейство Матисън имат брачни проблеми? Навремето бяха много щастливи.
— Не разпитвам за мотивите, само изпълнявам желанията на клиентите. Готова ли си? — Клеър грабна два подноса и тръгна към летящата врата на кухнята.
Бяха поднесли ордьоврите преди пристигането на гостите, но Джоан току-що им беше казала, че се налага да сервират допълнително.
Сидни се запита дали сред гостите ще види свои познати. Опитваше се да разпознае гласовете, вслушваше се, проехтеше ли смях, питайки се дали го е чувала преди. Щеше ли само след секунди да види Хънтър Джон? Всъщност имаше ли значение?
— Разбира се, че съм готова — отвърна и също взе два подноса.
На всяко празненство Ема се чувстваше като момиченце, попаднало в свят, плод на въображението му. Майка й изпитваше същите чувства. Често, когато пробваше рокля подир рокля, подготвяйки се за поредния бал и тържествена вечеря, тя казваше на малката Ема:
— Да оставим магиите на онези Уейвърли. Ние притежаваме нещо по-важно. Имаме фантазия.
Ема стоеше до бара не само за да е близо до съпруга си, но и защото оттук наблюдаваше всички присъстващи и реакциите им. Обичаше празненствата, обаче днешното бе различно — някои гости я обсипваха с комплименти, други не можеха да скрият завистта си. Накратко, тържеството беше великолепно.
Ариел се приближи до дъщеря си и я целуна по едната й страна:
— Скъпа, много си красива. Червеното много ти отива, съвършена си.
— Прекрасна идея, мамо. Много ти благодаря. Кой отговаря за кетъринга? Мнозина ме поздравиха за храната… въпреки че за роклята получих повече комплименти.
Ариел й намигна и я накара да се обърне към летящата врата на кухнята:
— Миличка, това е най-големият ми подарък за теб тази вечер.