Клеър сведе поглед и забеляза, че джинсите му са изцапани на коленете с кал от градината.
— Извинявай за панталона — промълви. — Ще ти дам пари за нов.
— Скъпа, аз съм художник. Всичките ми дрехи изглеждат така. — Тейлър се усмихна — толкова топло, толкова сърдечно. Усмивката му я остави без дъх. — Искаш ли още нещо?
— Не — машинално отвърна тя, после се поправи: — Всъщност да. Помоли Сидни да остане поне тази нощ. Искам да свърша нещо.
— Скарахте ли се?
— Нещо такова.
Той отново се усмихна:
— Ще се постарая.
Клеър се прибра у дома, когато Сидни и Бей вече си бяха легнали. Очевидно сестра й бе помолила Тейлър на път за вкъщи да вземат малката, която бяха оставили при Иванел.
Е, щяха да останат поне тази нощ — достатъчно дълго, за да се поправи несправедливостта.
Клеър остана на крак до късно, за да приготви шестте дузини канелени кифлички, които всяка неделя сутрин доставяше на кафенето на площада. Около полунощ, залитайки от умора, отиде в стаята си на горния етаж и нагласи будилника. Надзърна в стаята на Бей, макар да знаеше, че Сидни я наглежда по няколко пъти през нощта, и продължи по коридора.
Отмина стаята на сестра си, но Сидни се провикна отвътре:
— Сума народ се обади, преди да се прибереш. — Клеър се върна и надникна в стаята. Сестра й лежеше на кревата, сложила бе ръце зад главата си. — Елиза Бофорт, Кари и мнозина, присъствали на вечерята, които не познавам. Казваха едно и също — много съжалявали за случилото се. Елиза и Кари дори заявиха, че много ме харесвали навремето, и съжалявали, че нещата са се развили по този начин. Какво им каза?
— Нито дума.
Сидни се поколеба, после зададе въпрос, който подсказа, че е започнала да проумява истината:
— Какво им даде?
— Поднесох им лимонов шербет в чашки на лалета. Добавих венчелистчета от глухарчета към плодовата салата и листа от мента към шоколадовия мус.
— Не бяха предвидени в списъка с десертите — подхвърли Сидни.
— Така е.
— Забелязах, че само Ема Кларк и майка й не ми се обадиха.
Клеър се облегна на рамката на вратата:
— Досетиха се какво съм направила, не докоснаха десертите и ми наредиха да напусна.
— Платиха ли ти дължимата сума?
— Не. Освен това по-късно ми се обадиха две техни познати и отмениха поръчките.
Чаршафите изшумоляха. Сидни се обърна да погледне сестра си:
— Много съжалявам.
— Не се притеснявай. Рано или късно ще се обадят, когато им потрябва нещо. Само че ще ме помолят да не ги издавам.
— Обърках ти живота. Извинявай.
— Нищо не си объркала. Моля те, остани, Сидни. Искам да сме заедно. Може би не го показвам, но наистина е така.
— Няма да замина, не мога. — Сидни въздъхна. — Може да ти се стори налудничаво, но еднообразието и скуката в това градче ми вдъхват усещане за сигурност. Бей трябва да е в безопасност. Аз съм й майка, длъжна съм да й я осигуря… — Тя прехапа език, изражението й подсказваше, че й се иска да си вземе думите обратно.
Клеър не можа да се въздържи и макар да знаеше, че няма да получи отговор, все пак попита:
— Означава ли, че доскоро си живяла някъде, където дъщеря ти е била в опасност?
Сидни отново се обърна на другата страна и посочи отворения прозорец:
— Вземи някакви мерки. Не мога да заспя от него.
Отвън проникваше странна червеникава светлина. Обзета от любопитство, Клеър влезе в стаята и се приближи до прозореца, който гледаше към съседната къща. Тейлър се разхождаше на двора — носеше само долнище на пижама, между пръстите му димеше цигара. Около него отново прехвърчаха мъничките пурпурни искрици. От време на време той спираше, поглеждаше към дома на Уейвърли и отново започваше да крачи из двора.
— Виждаш ли ги? — попита Клеър, без да откъсва поглед от Тейлър.
— Разбира се.
— В такъв случай притежаваш способностите на нашия род, макар да не вярваш.
— Какво щастие — изсумтя Сидни. — Е, какво ще предприемеш относно господина?
Сърцето на Клеър запърха като подплашена птичка, но тя се насили да прогони странното усещане, отдръпна се от прозореца и лаконично заяви:
— Ще имам грижата.
— Може би никой не го очаква от теб, но това не означава, че не можеш да го направиш. Не ти ли се иска понякога да докажеш на хората, че грешат.
— Аз съм Уейвърли. — Клеър тръгна обратно към вратата. — Не е престъпление.