— Къде ще работиш?
— В „Бяла врата“! — възторжено възкликна Сидни. Не се тревожеше, че ще даде всичките си спестявания включително парите от блузата, за да плати наема, необходимите принадлежности и препарати. Надяваше се и да признаят разрешителното й за работа, въпреки че беше издадено в друг щат. Едва сега разбираше защо нещо я подтикваше непрекъснато да го подновява. Това беше причината. Скоро щеше да заработи достатъчно средства, за да върне сумата в частния си „спестовен влог“, а още по-важно бе, че щеше да докаже способностите си пред съгражданите си от Баскъм. Сигурна бе, че те ще започнат да я харесват, както харесваха сестра й.
— Нима разбираш от тези неща? — изненадано попита Клеър.
— Да.
— Не знаех.
Сидни предчувстваше, че сестра й отново ще се опита да разбере нещо за живота й през последните десет години, но още не беше готова да й се изповяда.
— Виж, през есента ще запиша Бей в детска градина, но засега не мога да си позволя да я изпратя на забавачка. Мога ли да разчитам на теб да се грижиш за нея? Ще помоля и Иванел.
Знаеше, че Клеър е схванала тактиката й да увърта и да избягва въпросите, изискващи откровени отговори, но не я притискаше. Сидни си помисли, че може би някой ден ще й разкаже за изминалите десет години; някой ден, когато помежду им вече съществува доверието, необходимо за такава откровеност, когато ще е сигурна, че целият град няма да научи за неволите й. Пък и тайно се надяваше, че миналото постепенно ще се заличи от паметта й като фотография, която избелява и накрая образите изчезнат.
— Разбира се — след дълго мълчание отвърна Клеър.
Двете отново се заловиха с товаренето на пликовете с покупките. Сидни надникна в един и попита:
— За какво са ти тези продукти?
— Ще приготвя пица.
— Продават и замразени, ако не ти е известно.
— Знам — заяви Клеър, после прошепна на Бей: — Вярно ли е?
Малката се изкиска.
— Ами тези тук? — продължи да разпитва Сидни, като надзърташе в други пликове. — Боровинки? Острица?
Сестра й прибра последните покупки и затвори задните врати на минивана.
— Ще приготвя нещичко за Тейлър — отвърна лаконично.
— Сериозно? Мислех, че не искаш и да чуеш за него.
— Така е. Тези блюда са по-особени.
— Любовен еликсир ли?
— Любовният еликсир не съществува.
— Нали не си намислила да го отровиш?
— Не, разбира се. Но цветята в нашата градина… — Клеър помълча, после добави: — Да речем, че ще взема мерки той да престане да се интересува от мен.
Сидни се засмя, обаче не каза нищо. Знаеше много за мъжете, само че за разлика от сестра си винаги се бе старала да привлече вниманието им, а не обратното.
Бей се излегна на тревата, слънцето стопли лицето й. Събитията отпреди една седмица започваха да избледняват в съзнанието й, както розовото избледняваше, докато станеше почти бяло и човек не можеше да повярва, че преди време е било розово. Какъв цвят бяха очите на баща й? Колко бяха стъпалата пред входната врата на къщата им? Вече не си спомняше.
От самото начало знаеше, че няма да останат в Сиатъл. Не го сподели с майка си, защото й беше трудно да го обясни, пък и самата тя не го разбираше напълно. Едно знаеше със сигурност — че мястото им не е там. А тя знаеше точното място на всичко и на всички. Понякога, след като майка й подредеше вещите на баща й, Бей тайно се промъкваше и ги преместваше там, където той ги искаше. Майка й пъхаше чорапите в чекмеджето, но Бей знаеше, че той предпочита да ги намери в дрешника при обувките си. Друг път, когато майка й правеше обратното, малката усещаше, че баща й ще се разгневи, и връщаше чорапите в чекмеджето. Само дето понякога настроенията му се сменяха толкова бързо, че тя не можеше да реагира — тогава той крещеше на майка й и правеше с нея лоши неща. Изтощително бе непрекъснато да е нащрек и да предугажда желанията му, затова сега й бе приятно да живее в къща, където имаше правила за местоположението на всичко. Приборите за хранене винаги стояха в чекмеджето до умивалника, а спалното бельо — в дрешника на втория етаж.
Преди много години бе сънувала тази къща. Знаеше, че рано или късно ще се озоват тук. Ала днес беше дошла в градината, за да се помъчи да проумее какво не е наред. В съня си лежеше на тревата близо до ябълковото дърво. Днес усещаше, че тревата е мека като в съновидението й. Ароматът на билките и цветята беше същият. Само че в съня върху лицето й се отразяваха разноцветни дъги и мънички светлинки, сякаш нещо искреше над нея. Би трябвало да се разнася и нещо като плющене на хартия под напора на силен вятър, обаче се чуваше само шумоленето на листата, когато ябълковото дърво пускаше плодовете си около нея.