— Няма ли да хапнеш? — попита предпазливо.
— Сега ли?
— Да.
Той сви рамене:
— Ами добре. Защо не? Ще хапнеш ли с мен?
— Не, благодаря, вече се нахраних.
— Тогава ми прави компания. — Тейлър извади от шкафа прозрачна стъклена чиния и си сипа от задушеното, после с Клеър седнаха на високите столчета пред барплота. — Я кажи как се справяте двете с Бей, след като Сидни тръгна на работа? Вчера тя се отби тук да се похвали. Да знаеш, че тя е родена за тази професия. Бих казал, че е обсебена от косата.
— Засега се справяме — промърмори Клеър, докато го наблюдаваше как поднася към устата си първата хапка. След секунда й хрумна, че греши, като го гледа. Чувствените му устни и дори движението на адамовата му ябълка я възбуждаха. Не биваше да изпитва подобно чувство към човек, който само след секунди щеше да се отърси от зависимостта си от нея.
— Мислила ли си да имаш деца? — подхвърли той.
— Не — отвърна Клеър, без да откъсва поглед от него.
— Никога ли?
Тя се насили да извърне очи и се замисли за миг, преди да отговори:
— Не и преди да ме попиташ.
Тейлър посочи с вилицата чинията си:
— Превъзходно е. Откакто се запознахме, разбрах, че преди не съм хапвал нищо толкова вкусно.
Клеър си каза, че вероятно са необходими поне няколко минути, докато магическите съставки му въздействат.
— Остава да кажеш, че ти напомням на майка ти — подхвърли престорено шеговито. — От теб очаквам по-голямо въображение, не обичайните банални фрази. Довърши си порцията.
— Напротив, изобщо не приличаш на майка ми. Тя бе свободен дух и кулинарните умения не й бяха присъщи. — Клеър повдигна вежди, а Тейлър се усмихна: — Знам, че любопитството те гложди.
Тя се поколеба, ала не издържа и попита:
— Какъв смисъл влагаш в понятието „свободен дух“?
— Родителите ми изработваха керамични изделия. Израснах в колония на художници хипита в Кънектикът. Житейската им философия беше: „Не искаш да носиш дрехи? Ходи гол. Не искаш да миеш чинии? Счупи ги, ще си направим други. Пуши трева и се чукай с мъжа на най-добрата си приятелка. Всичко е позволено.“ Само че тази философия ми беше чужда. Разбира се, и аз бях артист по рождение, но сигурността и подчиняването на определени норми означаваха за мен много повече, отколкото за родителите ми. За съжаление не съм постигнал заветния идеал.
На върха на езика й бе да му каже, че се съди прекалено строго, но предпочете да не коментира, за да не го поласкае и да подсили чувствата му, които искаше да угаси.
Още две хапки и чинията му вече беше празна.
Клеър го погледна изпод око:
— Хареса ли ти? Как се чувстваш?
Тейлър се втренчи в нея и тя беше поразена от силата на плътското му желание. Беше като силен повей на есенния вятър, който така силно завихря сухите листа, че могат да те порежат. Страстта беше опасна за хората, които не са дебелокожи.
— Питаш как се чувствам, ли? Искам да те поканя на среща.
Клеър въздъхна и наведе глава:
— Да му се не види!
— Всяка съботна вечер устройват концерт в двора на колежа „Ориън“. Ела с мен тази събота.
— Не мога, ще съм заета.
— С какво?
— Ще ти приготвя същото задушено.
Изминали бяха три дни, откакто Сидни взе под наем стол в „Бяла врата“, но досега нямаше случайни клиенти, които да пожелаят тя да ги подстриже, и нито една постоянна посетителка на салона не й се беше доверила поне да измие косата й с шампоан, докато чака „своята“ стилистка да се освободи.
Положението беше отчайващо.
Тъй като нямаше какво да прави и вече беше приключила със сандвича, приготвен й от Клеър, през обедната почивка тя предложи да вземе храна за колежките си. Те бяха симпатични, добронамерени и непрекъснато я успокояваха, че нещата ще се оправят. Само че нито една не й предложи да й отстъпи своя клиентка. Сидни знаеше, че трябва да предприеме нещо, за да докаже способностите си и да си спечели клиентела.
Докато чакаше в кафенето, тя си побъбри с младите жени, които също бяха на опашката, и им предложи да ги подстриже с намаление, ако посетят „Бяла врата“. Реакцията им не беше ентусиазирана, но за нея оставаше утехата, че е направила първата стъпка.