Върна се в салона, остави пликовете със сандвичи в стаята за отдих, после занесе чашите с кафе и капучино на колежките, които довършваха работата си.
В последната кабинка работеше Тери. Сидни се усмихна и остави на плота чашата с диетично капучино.
— Благодаря, Сидни — кимна Тери и продължи да нанася боя върху косата на клиентката си. Въпросната дама рязко вдигна глава — беше Ариел Кларк.
Сидни преодоля порива да й поиска обяснение за капана, който й беше устроила, прехапа език и се отдалечи, без да каже нито дума. Само така щеше да запази жалките останки от гордостта си.
Ариел Кларк обаче нямаше намерение да я остави да се изплъзне.
По-късно, когато Сидни метеше пода в другия край на салона, пищната дама се приближи до нея. Ема и майка си приличаха като две капки вода — същата светлоруса коса, същите ледени сини очи, същата самоуверена походка. Дори навремето, когато Ема и Сидни бяха приятелки, госпожа Кларк се държеше доста студено с издънката на фамилията Уейвърли. Беше учтива, но нещо в поведението й намекваше, че приемат девойката по милост, а не като една от тях.
Ариел се изпречи пред Сидни и я принуди да прекрати работата си.
Сидни се насили учтиво да се усмихне и така силно се вкопчи в дръжката на метлата, че пръстите й побеляха. Ако искаше да се задържи в „Бяла врата“, не биваше да халосва богатите клиентки, колкото и да го заслужаваха.
— Здравейте, госпожо Кларк. Как сте? Видях ви на празненството. Съжалявам, че не си поговорихме.
— Естествено, драга. Ти беше от прислугата, нямаше да е редно. — Тя иронично погледна купчинката коса на пода. — Да разбирам ли, че работиш тук?
— Да.
— Нима ти… ти подстригваш? — възкликна Ариел, сякаш бе ужасена от мисълта за подобно своеволие.
„Чудесно начало — огорчено си помисли Сидни, — ако всички нейни познати реагират по същия начин.“
— Да, подстригвам.
— Не е ли необходимо специално образование, мила?
Сидни почувства как пръстите й изтръпват, но продължи да стиска дървената дръжка:
— Да, необходимо е.
— Хмм — промърмори Ариел. — Чух, че имаш дъщеря. Кой е бащата?
Сидни знаеше, че не бива да й позволи да види слабите й места. Щом хората разберяха колко уязвим е някой, не преставаха да го нараняват — знаеше го от опит.
— Не го познавате — отвърна лаконично.
— О, не ще и съмнение!
— Нещо друго, госпожо Кларк?
— Дъщеря ми е на седмото небе. Дари съпруга си с много щастие.
— Естествено, нали фамилното й име е Кларк.
— Именно. Не знам на какво си се надявала, като се върна. Но да знаеш, че той никога няма да ти принадлежи!
— Това ли било? Сигурно ще ви дойде като гръм от ясно небе, но не се върнах заради него.
— Разбира се, че няма да признаеш. Знам ви номерата на вас, Уейвърли. — Ариел се врътна и се отдалечи. На излизане от салона извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните за бързо избиране. — Ема, съкровище, научих нещо, което ще те зарадва.
В пет следобед Сидни така се отчая, че беше готова да си тръгне. Пристъпи към изхода, но видя до гишето за записване на часове мъж с елегантен сив костюм. Сърцето й се сви, идваше й да потъне в земята.
Проклетият ден явно нямаше да свърши.
Хънтър Джон попита нещо жената на гишето, тя се обърна и посочи Сидни.
Той прекоси салона и се приближи до ученическата си любов. Сидни трябваше да избяга, да се скрие в помещението за отдих, но спомените я задържаха. Макар че Хънтър Джон бе едва на двайсет и осем, русолявата му коса бе започнала да оредява. (Разбира се, умелото подстригване щеше да прикрие оплешивяването.) Това означаваше сигурна промяна у него, край на младостта му. Той се превръщаше в друг човек.
— Чух, че работиш тук — каза и протегна ръка на Сидни.
— Не се и съмнявам. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Между другото, имаш червило на шията.
Хънтър Джон глуповато се усмихна и посегна да избърше червилото.
— Ема дойде в службата и ми каза.
— Значи си поел кормилото на семейния бизнес.
— Да.
Компанията „Матисън“ притежаваше няколко завода за строителни елементи, намиращи се на двайсетина минути път с кола от Баскъм. Хънтър Джон и Сидни се бяха запознали там през лятото, когато тя работеше като секретарка в администрацията, а той караше задължителния стаж. Срещаха се в кабинета на баща му, когато той отиваше на обяд, и се любеха. Понякога, когато нямаше много работа, сядаха на купчина дървесен материал пред склада, за да изпушат по цигара.