— Тоест искаш Тейлър да разбере, че не си онова, което той търси.
Клеър се поусмихна:
— Без коментар.
Сидни я погледа как работи, после замислено промърмори:
— Странно, че не съм я наследила.
— Кое по-точно?
— Онази загадъчна чувствителност, която притежавате двете с Иванел. И баба, разбира се. А мама? Какво ще кажеш за нея?
Клеър спря водата и откъсна парче хартия от кухненската ролка, за да си избърше ръцете:
— Не съм сигурна. Знам само, че мразеше градината. Не припарваше до нея.
— Аз не се страхувам от градината, но иначе приличам на мама повече от теб. — Сидни грабна шепа боровинки и ги изсипа в устата си. — Първо, и аз като нея не притежавам вашата особена дарба. Второ, тя се е върнала тук, за да ти осигури спокоен живот, както аз сторих за Бей.
— Тя не се върна заради мен! — изненадано възкликна Клеър. — Искаше ти да се родиш тук!
— Изостави ме, когато бях на шест. — Сидни застана до отворената врата към верандата и се загледа навън. — Ако не бяха снимките й, които баба ми даде, дори нямаше да помня как е изглеждала. Ако наистина е държала на мен, нямаше да ме зареже.
— Къде са тези снимки? Бях ги забравила.
Случи се нещо странно.
В един миг Сидни вдъхваше аромата на билките, които се сушаха на верандата, в следващия някакъв вихър я понесе обратно към Сиатъл. Озова се в дневната на къщата и осъзна, че се взира в канапето. Приближи се до него и го повдигна от едната страна. Отдолу имаше плик с надпис „Мама“. Толкова отдавна не беше гледала снимките, че бе забравила къде ги е скрила. На тях беше запечатан скитническият живот на Лорълай — онзи живот, който Сидни толкова дълго и упорито се беше мъчила да забрави. Тя взе плика, започна да преглежда фотосите и попадна на един, от който сърцето й се сви от страх. Майка й (тук вероятно беше на около осемнайсет години) стоеше пред францисканската мисия „Аламо“ в Тексас. Усмихваше се и държеше саморъчно направена табела с надпис: „Майната му на Баскъм! В Северна Каролина е тъпо!“ Като тийнейджърка Сидни смяташе, че снимката е много забавна и оригинална, но сега я побиха тръпки. Ами ако Дейвид бе намерил плика? Ами ако се беше досетил, че бегълките са се приютили в градчето Баскъм в Северна Каролина? Тя го чу да отваря входната врата и бързо пъхна плика обратно под канапето. Той се прибираше у дома. Щеше да я завари тук.
— Сидни?
Сидни сепнато отвори очи. Беше се върнала в Баскъм. Сестра й стоеше до нея и разтърсваше рамото й.
— Сидни?
— Забравих да ги взема — прошепна тя. — Снимките. Забравих ги.
— Зле ли ти е?
Сидни поклати глава и се опита да се вземе в ръце. Обаче изпитваше ужасното предчувствие, че Дейвид ще разбере за посещението й. Той щеше да разбере, че е мислила за нещо, което е забравила в къщата. Бе открехнала една врата. Дори сега й се струваше, че усеща миризмата на одеколона му, сякаш го беше довела със себе си.
— Нищо ми няма. Замислих се за мама. — Тя сви рамене, помъчи се да прогони страха. Дейвид не знаеше къде са снимките.
Нямаше да ги намери.
Вечерта Иванел облече върху нощницата си халат с къси ръкави и тръгна към кухнята. Наложи й се да прескача кутии, пълни с ролки лейкопласт и кибрити, ластичета и играчки за коледна украса. Щом се добра до кухнята, затърси микровълновия уред за пуканки. Отмести настрана няколко тостера в неразпечатани опаковки, и купчинка блистери с аспирин.
Тези неща не й трябваха, дори понякога се дразнеше от бъркотията. Опитваше се да ги складира в стаите, които не използваше, но доста предмети сякаш й се изплъзваха, за да застават на пътя й, да я спъват и да й пречат. От друга страна, тя знаеше, че някой ден нещо ще потрябва някому, затова предпочиташе подаръците да са й под ръка, вместо в три сутринта да хукне да ги купува от денонощния „Уолмарт“.
Обърна се — някой чукаше на вратата.
Е, това вече бе изненада. Не я посещаваха бог знае колко хора. Къщата й се намираше в малък квартал, който постепенно бе западнал и не беше същият като по времето, когато със съпруга й — служител в телефонната компания — се бяха заселили тук. Съседите й бяха предимно семейни двойки на възраст между трийсет и четирийсет години, които нямаха деца, а работните им места бяха толкова далеч, че те излизаха рано сутрин и се прибираха късно вечер.
Не бе разменила нито дума със съпрузите Хансън, които преди три години бяха купили къщата, намираща се до нейната. Обаче фактът, че бяха накарали човека, който поддържаше моравата им, „да коси и моравата на съседката, за да не падне реномето на квартала“, красноречиво говореше що за хора са тези двамата.