— Чакай.
Тя се обърна.
— Вярно ли е, че когато сте били деца, ти си подарила лъжица на баща ми? Той видял нещо лъскаво в пръстта и го изкопал с лъжицата — било монета от двайсет и пет цента. С нея си купил билет за кино, а там се запознал с майка ми. Така ли е било?
— Наистина му подарих лъжица, но нищо повече. Не притежавам способността да ръководя живота на хората, Фред.
— Да, разбирам. — Той сведе поглед и машинално взе да сгъва кърпата за бърсане на чинии. — Само питах.
Ненадейно Иванел разбра защо е решил да се приюти при нея. Обикновено хората я избягваха, защото им подаряваше по нещо. Фред искаше да е близо до нея, надявайки се да му помогне да разбере какво се случва с Джеймс — да му даде нещо като вълшебна лъжица, с която да изрови разковничето на щастието.
Тази неделна утрин Сидни, Бей и Клеър седяха на верандата и похапваха канелени кифлички — Клеър беше изпекла още малко, освен онези, които в този ден доставяше на сладкарницата. Беше горещо и всичко вървеше наопаки. Дръжките на вратите, които трябваше да са вдясно, се оказваха вляво. Маслото се стопи в хладилника. Неизречените мисли сякаш нажежаваха въздуха още повече.
— Иванел идва — обади се Сидни.
Старицата изкачи ниските стъпала на верандата и се усмихна:
— Майка ви е родила две красавици, така си е. Само че днес май сте много кисели.
— Това е първата гореща вълна през тази година. Жегата изнервя всички — промърмори Клеър, взе голямата кана и наля на гостенката чай с лед. — А ти как си? Не съм те виждала от няколко дни.
Иванел взе чашата и се настани на люлеещия се стол:
— Имам си гост.
— Кой е?
— Фред Уокър засега ще живее у дома.
— Така ли? — изненада се Клеър. — Не те ли притеснява?
— Никак.
— Вероятно мушкатото не е подействало.
Иванел вдигна рамене и отпи от чая:
— Той не е имал възможност да го използва.
Клеър погледна към съседната къща и замислено промълви:
— Дали Фред ще се съгласи да му върна парите и да ми го даде?
— Сигурно. Друг клиент ли имаш?
— Не.
Сидни изчурулика:
— Може би смята да го изпробва върху Тейлър.
Сестра й я изгледа накриво, но не възрази, защото беше самата истина.
Иванел остави чашата и заровичка из голямата си торба.
— Всъщност дойдох, за да ти дам един подарък. — Извади широка бяла панделка и я подаде на Клеър. — Фред се опита да ме разубеди — каза, че използваш шноли и че тези панделки били за жени с къса коса. Само че той не разбира. Трябва да ти я дам и туйто. Отдавна не съм живяла с мъж. Бях забравила, че са упорити като мулета. Обаче миришат хубаво.
Сестрите се спогледаха.
— Иванел, нали знаеш, че той е гей? — меко попита Клеър.
— Разбира се. — Старицата се засмя — изглеждаше подмладена и щастлива. — Обаче съм поласкана, че не само вие двете харесвате компанията ми. Хайде стига за мен. Сидни, как е новата работа?
Сидни и Бей седяха на люлката, която е задължителна за всички веранди в Америка.
— Всичко е благодарение на теб — отвърна Сидни. — Ако не ми беше подарила блузата, която върнах в магазина, нямаше да вляза в „Бяла врата“ и да попитам за работа.
— Фред каза, че през седмицата няколко пъти те видял да купуваш кафе за колежките, веднъж си помела пода.
— Засега правя само това.
— Какво става всъщност? — намеси се Клеър. Забелязала бе, че напоследък сестра й няма настроение. Отначало беше във възторг, че ще работи в „Бяла врата“, но след няколко дни започна да се прибира у дома все по-рано и да се усмихва все по-рядко. Самата Клеър изпитваше смесени чувства относно това рисковано начинание. Харесваше й да работи със Сидни, да бъдат заедно. Само че сестра й цялата грейваше, когато заговореше за коса и прически. Всяка сутрин тръгваше толкова обнадеждена.
— Редовните клиентки са близки със семействата Кларк и Матисън. На третия ден Хънтър Джон се отби да ме види. Очевидно някои хора — няма да им кажа имената — не са доволни от вниманието му към мен и са решили да ми правят бойкот. И преди нямах клиентки, сега поне знам причината.
— Подстрига ли го?
— Не ми позволи. Жалко, защото правя страхотни мъжки прически. Аз подстригах Тейлър.
— Така ли?
— Да. Подстригвам и себе си, и Бей.