— Така значи… бойкотират те — замислено промърмори Клеър. — Дори не ти дават възможност да се докажеш.
— Ако продължавам така, ще се наложи да се откажа. — Сидни прегърна дъщеричката си. — Няма значение, ще имам повече време за Бей. И ще мога да ти помагам, когато съм ти необходима.
През целия си живот Клеър беше стъпвала само три пъти във фризьорски салон — когато косата й станеше прекалено дълга, отиваше и казваше, че иска да я намалят с няколко сантиметра. Посещаваше само салон „Стил“, чиято собственичка беше Мейвис Адлър. Навремето Мейвис идваше в дома им да подстригва баба й, което според Клеър бе гаранция за работата й.
Не се мислеше за недодялана селянка и няколко пъти беше минавала край „Бяла врата“, но когато влезе в просторното фоайе, видя луксозните кожени канапета, оригиналните картини и цяла сюрия от най-богатите жени в града (повечето бяха търсили услугите й за организиране на различни празненства), тя изведнъж се почувства като риба на сухо.
Веднага забеляза сестра си, която метеше пода около стола на своя колежка. Бе толкова красива, но изглеждаше безкрайно самотна и дори изоставена.
Сидни я видя и се приближи до нея:
— Клеър, какво се е случило? Къде е Бей? Добре ли е?
— Разбира се, че е добре. Помолих Иванел да я наглежда за час-два.
— Защо?
— Защото искам да ме подстрижеш.
Около двете сестри се струпа тълпа стилистки и клиентки. Ребека, собственичката на „Бяла врата“, стоеше встрани като строга учителка и чакаше Сидни да започне. Шепотът на жените, коментиращи прекрасната коса на Клеър и как тя се оставя в ръцете на момиче, което не е доказало какво може, бе като свистене на леден вятър.
— Имаш ли ми доверие? — попита Сидни, докато нагласяваше стола, след като беше измила косата на сестра си.
Клеър срещна погледа й в огледалото:
— Разбира се.
Сидни обърна въртящия се стол така, че сестра й да не може да се оглежда.
През следващите няколко минути Клеър усети как косата й сякаш олеква; мокрите кичури, които падаха на скута й, приличаха на тънки спирали от карамелизирана захар. От време на време Ребека задаваше някакъв въпрос, а Сидни отговаряше уверено, използвайки професионални термини, чието значение Клеър не разбираше.
Най-сетне сестра й обърна стола към огледалото и всички заръкопляскаха.
Клеър не повярва на очите си. Сидни беше отрязала най-малко трийсет сантиметра от косата й и я бе подстригала така, че бе по-дълга отпред, а отзад — скосена и бухнала. Под бретона очите на Клеър изглеждаха красиви и искрящи, не безразлични и строги. Лицето в огледалото бе на жена, каквато Клеър открай време мечтаеше да бъде.
Сидни не я попита дали прическата й харесва. Нямаше смисъл. Това бе преобразяване, извършено от жена с вълшебни ръце. Всички гледаха Сидни със страхопочитание, а тя сияеше като полирано сребро.
Клеър усети, че се просълзява от щастие, чувстваше се преродена, избавена от греховете си. Едва сега разбра тайната, която несъзнателно бе носила в сърцето си, онова, което беше предизвиквало завистта й, когато със сестра й бяха малки. Сидни беше истинска Уейвърли. Талантът й беше дар, даден й по рождение, и очакващ тя да го осъзнае.
— Вече не можеш да отричаш — промълви.
— Какво? — прошепна Сидни.
— Това е твоята магия, магията на една Уейвърли.
Втора част
Разкрития
Седма глава
Лестър Хопкинс седеше на сгъваемия стол, поставен под кестена в предния двор. Той присви очи и се загледа в серпентината от прах подир колата, която се приближаваше към къщата му, намираща се до малката семейна мандра.
Преди година Лестър получи удар, но се отърва сравнително леко — само накуцваше и в едното ъгълче на устните му, донякъде сковани от частична парализа, се събираше слюнка, която той грижливо бършеше с носната си кърпа, за да не се гнусят клиентките на мандрата.
Напоследък почти не се движеше и прекарваше дните си на стол в двора или в къщата, обаче това не му тежеше. Напротив, радваше го, защото сега имаше повече време да размишлява. Най-странното беше, че открай време той мечтаеше за този период от съществуването си. Като малък се възхищаваше от дядо си, който си живееше като цар — дните на стареца неизменно започваха с обилна закуска, после той се занимаваше, с каквото си пожелае, често ходеше на лов, следобедите не пропускаше да подремне, а вечер свиреше на банджо. Според Лестър такъв живот беше за завиждане. Отгоре на всичко всеки месец държавата ти превеждаше пари по пощата. Ето защо малчуганът мечтаеше да порасне и да се пенсионира.