Само дето при изпълнението на този план срещна сериозни препятствия. Баща му почина, когато той беше едва седемнайсетгодишен. Наложи му се да работи по-усилено, отколкото си представяше, и сам да управлява мандрата. Бог пък му даде само един син. Младежът си взе трудолюбива жена, която също му роди син, двете семейства живееха в голямата къща и сред тях нямаше раздори. После съпругата на Лестър се разболя от рак и почина, а след две години синът му загина при автомобилна злополука. Опечалената му снаха предпочете да се пресели при сестра си в Тъскълуса. Обаче Хенри, внукът на Лестър, който тогава беше единайсетгодишен, предпочете да остане при дядо си.
И така в живота на Лестър имаше само две стабилни опори — фермата и Хенри.
Шумът от двигателя на колата се усили, той чу как външната врата на къщата се отвори, после се тресна. Обърна се и видя, че внукът му е излязъл да види кой идва. Беше късно за клиенти на мандрата, слънцето клонеше към заник.
— Очакваш ли някого, дядо? — провикна се младежът.
— Очаквам пристигането на моя кораб. Обаче не е той.
Хенри прекоси двора и застана зад стола на дядо си. Беше красив младеж, но като всички мъже от рода Хопкинс бе възрастен по рождение и през целия си живот щеше да очаква настъпването на физиологичната старост. Поради тази причина всички Хопкинс сключваха брак с по-възрастни от тях жени. Хенри обаче не бързаше да се обвърже и дядо му бе започнал тайно да го насочва към този етап от живота му. Възлагаше му да развежда из фермата учениците от началните класове, ако придружаващите ги учителки бяха млади и неомъжени. В църковния комитет, отговарящ за празничната украса, членуваха предимно разведени жени, затова Лестър винаги изпращаше внука си да им помага. Обаче Хенри не се хващаше на въдицата. Притежаваше чудесен характер, беше самоуверен, работлив и добродушен — накратко, щеше да е идеален съпруг, ако не беше толкова доволен от собствената си компания.
Ала това бе съдбата на всички, които са стари по рождение.
Колата спря. Лестър позна само жената, която слезе от автомобила, не и шофьора.
Той се засмя. За него всяко посещение на Иванел беше радостно събитие. Все едно да намереше червеношийка през зимата.
— Май Иванел иска да ни подари нещо — подхвърли на внука си.
Мъжът остана в колата, а старицата прекоси двора, застана пред Лестър и сложи ръце на кръста си:
— Знаещ ли, че всеки път, като те видя, изглеждаш по-добре?
— Вече има лек против старческа слепота — подхвърли той.
Иванел се усмихна:
— Голям хитрец си.
— Какво те води насам?
— Трябва да ти дам това. — Тя извади от торбата си буркан вишни в сироп, подправен с ликьор.
Лестър погледна Хенри, който се мъчеше да прикрие усмивката си, и възкликна:
— Чудесен подарък. Отдавна не съм хапвал такива вишни. Благодаря ти.
— Пак заповядай.
— Я кажи кой е шофьорът ти?
— Фред, собственикът на бакалията. Временно живее при мен. Много е симпатичен.
— Каня и двама ви на вечеря — обади се Хенри. — Ивон е направила картофени кексчета.
Ивон беше жената, която се грижеше за домакинството. Хенри я беше назначил преди година, когато дядо му получи удар. Разбира се, беше омъжена, иначе той нямаше да я допусне в дома си.
— Не, благодаря, бързам — отвърна Иванел. — Ще се видим ли на тържеството по случай Четвърти юли?
— Там сме — отвърна Лестър и двамата с Хенри я загледаха как върви към колата.
— Веднъж ми подари кълбо прежда — замислено промърмори младежът. — Бях на четиринайсет и от училище ни бяха завели на обиколка из централната част на града. Засрамих се от съучениците си и изхвърлих преждата. След седмица се оказа, че ми е необходима за изработване на един макет.
— Мъжете в този град от млади си вземат поука по отношение на жените от фамилията Уейвърли. — Лестър посегна за бастуна, който беше подпрял на ствола на дървото, и бавно се изправи. — Бъди нащрек, когато някоя от тях е наблизо.
На другия ден следобед Клеър слезе в избата. След няколко минути чу как сестра й се провикна от кухнята:
— Ей, къде сте всички?
— Аз съм тук, долу.
Дървените стъпала заскърцаха под стъпките на Сидни. Тук беше сухо и прохладно; понякога зрели мъже, които имаха прекалено много грижи, чукаха на вратата на Уейвърли и молеха за разрешение да поседят в избата, за да прочистят съзнанието си и да възвърнат душевното си равновесие.