От деня, в който Сидни мислено се пренесе в къщата в Сиатъл, щом си помислеше за снимките на майка си, неизменно я лъхваше миризмата на одеколона на Дейвид. Вентилаторите на тавана се включваха сами, когато миризмата беше прекалено силна, сякаш за да я прогонят. Случеше ли се да се появи нощем в коридора на горния етаж, където нямаше вентилатори и течение, тя се мяташе между стените, нажежена от гняв. През тези нощи Бей лягаше до майка си и двете си шепнеха за онова, което бе останало в миналото. Макар да бяха сами, никога не споменаваха названията на градове и имената на хора, само казваха колко са щастливи, че са се махнали от онова място, колко е хубаво да са свободни. Често допираха палците си и правеха „зайчета“ на стената, осветявана от червеникавото сияние, нахлуващо през прозореца откъм двора на Тейлър.
Клеър настояваше да разбере къде е била сестра й и какво е правила, след като напусна градчето. Сидни знаеше, че вече трябва да й каже, особено след като понякога Клеър надушваше одеколона и започваше да пита всички дали го усещат и откъде ли идва. Противната миризма накара Сидни да осъзнае на каква опасност е подложила сестра си, като заживя при нея, обаче се срамуваше да признае грешката си. Клеър се грижеше толкова всеотдайно за нея, а каква щеше да е отплатата?
Щом Сидни излезе в градината, миризмата на одеколона се разсея, прогонена от аромата на ябълки, салвия и мокра пръст. Тя седна до Бей под дървото, заразпитва я какво е правила през деня, разказа й как следващата седмица ще празнуват Деня на независимостта, добави, че някой ден ще я заведе до началното училище и ще й покаже чина си. Откакто й разреши да ходи в градината, Бей всеки ден лежеше по няколко часа до ябълковото дърво. На въпроса на майка си защо го прави, малката отвърна, че се опитва да проумее нещо. Сидни реши да не я разпитва — също като нея дъщеричката й беше преживяла много, необходимо й беше време да го осмисли.
След като поговори с нея, тръгна да занесе на Тейлър бутилката с вино. Завари го да изкарва електрическата косачка от бараката в задния двор.
— Ей, Тейлър, питам се дали си психически подготвен за повторно косене! — подхвърли тя.
Тейлър се обърна и се засмя:
— Не окося ли тревата, кучетата на съседите ще започнат да се губят из нея. Дори сега госпожа Краноуски я шиба с бастуна си, когато търси вечния беглец Едуард.
— Нося ти подарък от Клеър. — Тя му показа бутилката.
Тейлър се поколеба, като че ли потисна първото, което искаше да каже.
— Знаеш ли, колкото и да се мъча, не разбирам сестра ти. Прави ми подаръци, въпреки че явно не ме харесва. Да не е някакъв южняшки обичай?
— Напротив, харесва те, затова са и подаръците. Ще ме почерпиш ли чаша вино? Нещо не съм наред.
— Разбира се, влез.
Отидоха в кухнята и Тейлър извади от шкафа две чаши и наля вино от бутилката. Сидни начаса пресуши своята.
— Какво се е случило? — загрижено попита той.
— Преди малко мислено се върнах на място, което ме плаши.
— Искаш ли да споделиш с мен?
— Не.
Тейлър кимна:
— Добре. И така, какво ми изпраща сестра ти? — Наля си от бутилката и помириса течността в чашата.
— Вино от мушкато. Би трябвало да възкресява хубавите спомени.
Той вдигна чашата си:
— Наздраве за хубавите спомени.
Преди да отпие първата глътка, Сидни изтърси:
— Тя се надява да си спомниш друга жена, а нея да забравиш. Същото бе и предназначението на задушеното с масло от семена на кученце и на тарталетите с метличина.
Тейлър остави чашата си:
— Не разбирам.
— Цветята в задния ни двор са необикновени. А може би необикновени са блюдата, приготвени с тях. Те въздействат на всеки, който ги опита. С изключение на теб. Или пък тя се престарава и затова не постига резултат. Не знам каква е причината.
Тейлър озадачено я изгледа:
— Сестра ти иска да не я харесвам, така ли?
— Аха, издаде се! Значи вече я харесваш. Ще ти доверя нещо за Клеър. Тя обича постоянните неща. Затова не си заминавай.
Тейлър се облегна на кухненския плот, сякаш някой го беше блъснал и той търсеше опора, за да не падне. Сидни се запита дали не е сгрешила, като сподели нещо толкова лично за сестра си. Очевидно Клеър не искаше той да узнае за чувствата й. Но след миг Тейлър се усмихна и тя разбра, че е постъпила правилно. Толкова отдавна не бе дарявала щастие някому, че беше забравила какво е усещането. Клеър се раздаваше заради нея. Сега й се удаваше възможност да й върне жеста, да й покаже, че може да бъде щастлива извън познатия й свят. Щастлива с Тейлър.