Тази вечер менюто включваше салата, супа от юка, свински филета с плънка от латинка, лук и козе сирене, шербет от лимон и върбинка и торта с виолетки и бяла глазура. Клеър сновеше из кухнята, наглеждаше ястията на печката, аранжираше храната в чиниите, поднасяше ги и сръчно ги прибираше, след като гостите приключеха с някое ястие. Тържеството беше официално, но гостите бяха преподаватели във факултета по изкуства и техните съпруги — интелигентни и възпитани хора, които сами си наливаха вода и вино и оценяваха творчеството, вложено от нея във всичко. В подобни случаи, когато й се налагаше да готви и сервира сама, тя не обръщаше внимание на присъстващите, а се съсредоточаваше върху работата си, която днес й се струваше изтощителна, може би защото предишната нощ бе спала на земята в градината. Нямаше нищо против. И без това не умееше да общува с непознати.
Него обаче забеляза. Седеше близо до Ана, която бе начело на масата. Гостите гледаха ястията, които Клеър им поднасяше. Непознатият гледаше нея. Тъмната му коса стигаше почти до раменете, беше широкоплещест, с изящни пръсти, устните му бяха нетипично плътни за мъж. Този човек… вещаеше неприятности.
Тя се залови да поднесе десерта; секунди преди да стигне до непознатия, усети нещо като радостно очакване. Не беше сигурна дали чувството е нейно, или долавя неговите емоции.
— Познаваме ли се? — попита той, когато Клеър най-после стигна до него. Усмихна й се така подкупващо, че тя едва сдържа усмивката си.
Постави пред него чинийката с парче торта. Захаросаните виолетки блестяха отгоре му като заскрежени скъпоценни камъни. То сякаш зовеше: „Погледни ме!“, само че непознатият не откъсваше очи от нея:
— Съмнявам се — отвърна тя.
— Това е Клеър Уейвърли, която приготви храната — каза Ана. Виното й беше развързало езика, страните й бяха поруменели. — Прибягвам до услугите й при всяко тържество на факултета. Скъпа, запознай се с новия ни колега Тейлър Хюс.
Клеър смутено кимна, неприятно й беше, че е станала център на вниманието.
— Уейвърли — замислено проточи Тейлър. Тя понечи да се отдръпне, но той я хвана за рамото и се засмя. — Разбира се. Съседи сме. Живея до вас на Пендланд Стрийт. Къщата в стил кралица Ан е ваша, нали?
Клеър беше толкова изненадана от докосването му, че само кимна.
Той сякаш усети, че я побиха тръпки, и отдръпна ръката си.
— Купих съседната къща — добави. — Нанесох се преди няколко седмици.
Тя безмълвно се взираше в него.
— Е, радвам се, че най-после се запознахме — смотолеви Тейлър.
Клеър отново кимна и отиде в кухнята. Изми и опакова своите съдове, прибра в хладилника кутията със салатата и останалите парчета торта. Кой знае защо беше разсеяна и в лошо настроение. Докато работеше, неволно прокарваше пръсти на мястото, където я бе докоснал Тейлър, сякаш се мъчеше да прогони досадно насекомо.
Преди да натовари последния кашон в комбито, Ана цъфна в кухнята и започна да възхвалява храната и обслужването — или беше пияна, или бе прекалено добре възпитана, за да спомене странното поведение на Клеър към един от гостите.
Клеър се усмихна, взе чека, сбогува се, вдигна кашона и излезе през задната врата. Бавно тръгна към комбито си на алеята. От умората краката й тежаха като олово, всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Нощта обаче бе прекрасна, въздухът бе топъл и сух, затова тя реши да спи на отворен прозорец.
Щом стъпи на тротоара, усети необяснимо въздушно течение. Обърна се — някакъв човек стоеше под дъба в двора на Ана. Не виждаше лицето му, но около него кръжаха миниатюрни пурпурни светлинки, напомнящи електрически искрици.
Човекът се отдръпна от дървото и тя усети погледа му върху себе си. Обърна му гръб и пристъпи към комбито.
— Чакайте — подвикна Тейлър.
Интуицията й подсказваше да продължи да върви; вместо това тя се обърна.
— Имате ли запалка? — попита той.
Клеър затвори очи. Много по-лесно беше да обвини Иванел, ако старицата знаеше какво върши.
Остави на земята кашона и извади от джоба на роклята си жълтата запалка „Бик“. Затова ли й я даде Иванел?
Докато вървеше към Тейлър, й се стори, че грамадна вълна я тласка към незнайни дълбини. Спря недалеч от него и с неописуемо усилие на волята се противопостави на желанието да се приближи.
Той безгрижно се усмихваше. Посочи незапалената си цигара и попита:
— Пушите ли?
— Не. — Клеър му подаде запалката, но той не я взе.