— Най-обикновена целувка — промърмори той, а Клеър си помисли, че е невъзможно да е толкова близо и да не я докосва. — Няма нищо страшно, нали така?
Тейлър опря длан на вана близо до рамото й. Разбира се, тя можеше да се изплъзне и отново да му обърне гръб. Но когато той наведе глава, Клеър за пръв път забеляза едва видимите бръчки около очите му и дупчицата на ухото му, подсказваща, че навремето е носил обичка. Те загатваха неизвестни подробности за него, разказваха небивалици, омайваха я да ги изслуша. Клеър не желаеше да го опознае отблизо, ала прояви мъничко любопитство и съпротивата й рухна.
Усети устните му върху своите, леко изтръпване и топлина като от канелено масло. Нима това бе всичко? Не беше толкова неприятно. Тейлър леко наклони глава и странна тръпка разтърси тялото й. Тя изненадано ахна, в този момент нещата излязоха от контрол. Езикът му проникна между устните й и пред очите й се заредиха безброй налудничави видения. Не възникваха в нейното съзнание, а й се предаваха от него — в един миг бяха голи в леглото, после се държаха за ръце, закусваха заедно, заедно вървяха към старостта. Каква бе тази безумна, но така прекрасна магия? Тейлър я притискаше толкова силно до колата, че я повдигаше. Тя си каза, че няма да издържи и ще умре, ала нямаше сили да се откъсне от този мъж, от този прекрасен мъж.
Доскоро се питаше какво ли ще е да се целунат, дали нервността й ще се изпари, или състоянието й ще се влоши. Сега откри, че той е поел тревогата й и я излъчва като нагрят камък, за да я стопли. Какво откровение!
Като в просъница чу подсвиркванията, отдръпна се и видя как някакви тийнейджъри минават наблизо и се подсмихват.
Проследи ги с поглед, докато отминаха. Тейлър не помръдваше. Дишаше на пресекулки и с всяко вдишване се притискаше до гърдите й, които изведнъж бяха станали чувствителни до болка.
— Пусни ме — промърмори тя.
— Едва ли ще мога.
Клеър го отблъсна и се изплъзна от прегръдката му. Тейлър се облегна на минивана, сякаш нямаше сили да стои изправен. Тя разбра причината едва когато понечи да заобиколи колата и да седне зад волана — краката й се подкосяваха, чувстваше се така, сякаш е гладувала дни наред, сякаш е била неподвижна години наред.
— И всичко това само от една целувка — изстена Тейлър. — Ако някога се любим, цяла седмица няма да дойда на себе си.
Говореше за бъдещето толкова уверено. Образите, излъчващи се от съзнанието му, бяха толкова ярки. Само че тя не можеше да се влюби в него, защото тогава всичко щеше да свърши. Да, подобни истории неизменно свършваха. Тя не можеше да приеме удоволствието, понеже до края на живота си щеше да го желае, да страда от него.
— Остави ме на мира, Тейлър — прошепна, когато той се отдръпна от колата. — Това не биваше да се случи. И няма да се повтори.
Седна зад волана и натисна газта. По пътя към къщи не спря на нито един червен светофар.
Девета глава
Преди повече от век членовете на фамилията Уейвърли бяха състоятелни и уважавани. След време, когато загубиха парите си вследствие на неразумни инвестиции, семейство Кларк тайно злорадстваха. Те бяха заможни земевладелци, притежаваха плантации за памук и овощни градини, в които отглеждаха най-вкусните и сочни праскови. Уейвърли не притежаваха тяхното богатство, но бяха загадъчни аристократи от Чарлстън, които си издигнаха помпозна къща в Баскъм и се държаха по-надменно, отколкото имаха право.
Щом научиха за разоряването на Уейвърли, жените от фамилията Кларк затанцуваха под тайнствената светлина на полумесеца. После влязоха в ролята на благодетелки и започнаха да носят на обеднелите аристократи вълнени шалове, проядени от молците, и безвкусни торти, приготвени без захар. Истинската им цел беше да видят колко е мръсна къщата, след като няма прислуга да я поддържа, и колко са празни стаите след продажбата на повечето мебели.
Рийси, прапралелята на Ема Кларк, открадна ябълките от задния двор и така започна цялата история. Жените от фамилията Уейвърли (дрехите им бяха закърпени и явно сами си правеха прическите) пожелаха да покажат на дамите от семейство Кларк градината си, защото само нея поддържаха успешно без чужда помощ. Рийси им завидя — нейната градина не можеше да се сравнява с тази. Накъдето и да се обърнеше, виждаше прекрасни червени ябълки, и тя тайно напъха няколко в джобовете, в чантичката си и дори в пазвата си. Несправедливо беше Уейвърли да имат толкова хубави ябълки, след като дори не ги ядяха. Пък и дървото сякаш я подтикваше да ги вземе и хвърляше плодовете около нея.