— Знаех си, че ще стане така. Изплаших я.
— Какво й направи? — строго попита Сидни — тонът й бе както когато беше хванала Бей да се подстригва сама.
Тейлър гузно сведе поглед:
— Целунах я.
Сидни се разсмя, но притисна длан до устните си, когато той вдигна глава.
— Прощавай. Само това ли й направи? — Приближи се до него и го потупа по рамото. — Остави на мен да я усмиря, става ли? Ако сега почукаш, няма да ти отвори. Нека за малко се прави на кралица Елизабет, така ще й мине по-бързо. — Тя направи знак на Бей да стане от люлката и тримата заедно излязоха на улицата. — Само една целувка, така ли?
— Да, обаче страхотна.
Сидни прегърна дъщеричката си и отбеляза:
— Не подозирах, че е способна на такова нещо.
— Аз пък предполагах — промърмори Тейлър, сбогува се с тях и влезе в къщата си.
— Леля Клеър тревожи ли се от нещо? — попита малката. — Сутринта забрави къде държим ежедневните прибори. Добре, че бях аз да й покажа.
Поведението на Клеър я плашеше. Тя си мислеше, че ако съумее да пресъздаде съня, всичко ще се оправи.
— Не е разтревожена, съкровище. Криво й е, че не може да контролира положението. Някои хора не знаят как да се влюбят също както не знаят да плуват. Изпадат в паника, като скочат във водата, после се досещат какво да правят.
— А ти? — Бей откъсна стръкче трева, поникнало между плочите на тротоара, и се опита да свирне с него, както й беше показал на Четвърти юли новият й приятел Дакота.
— Дали знам как да се влюбя? — попита Сидни и дъщеричката й кимна. — Мисля, че знам.
— Аз вече се влюбих.
— Така ли?
— Да. В новата ни къща.
— С всеки изминал ден все повече заприличваш на Клеър — промърмори Сидни, когато спряха пред дълга тухлена постройка. — Това е училището. С леля ти сме учили в тази сграда. Моята баба не обичаше да излиза от къщи, но всеки ден ме изпращаше до тук.
Бей се загледа в сградата. Знаеше в коя стая ще учи — третата вляво по коридора. Знаеше дори как ще мирише — на гланцова хартия и препарат за почистване на мокети.
— Да, тук е хубаво — кимна.
— Права си, слънчице. Радваш ли се, че ще ходиш на училище?
— Да. С Дакота ще бъдем в един клас.
— Кой е Дакота?
— Едно момче, с което се запознах онази вечер на празника.
— Ясно. Радвам се, че си намираш приятели. За разлика от нас с леля ти, когато бяхме на твоята възраст.
Напоследък тя често говореше за Клеър и когато двете сестри бяха заедно, Бей често виждаше как те се преобразяват в малки момиченца. Сякаш изживяваха повторно детството си.
— И ти трябва да си намериш приятели, мамо.
— Не се тревожи за мен, миличка. — Сидни я прегърна през раменете и я притисна до себе си. В същия миг ги лъхна миризмата на одеколона на Дейвид. Бей се изплаши — не за себе си, а за майка си. Знаеше, че баща й не се интересува от нея. — Виж колко сме близо до центъра. Да се отбием при Фред и да купим от любимите ти ягодови кексчета. — Сидни се стараеше да говори спокойно, както правят всички родители, когато искат да заблудят децата си, че всичко е наред. — Знаеш ли какво ми хрумна? Да си вземем и чипс. Обаче не казвай на Клеър, иначе ще заяви, че и тя може да пържи картофи.
Бей кимна. Ягодовите кексчета й бяха любимите. Харесваше ги повече от баща си.
Влязоха в магазина на Фред и Сидни взе кошничка за пазаруване. Тъкмо когато отминаха щанда за плодове и зеленчуци, изведнъж нещо изтрещя. Стотици портокали се затъркаляха във всички посоки — към щанда за хляб, под количките на клиентите — и на Бей й се стори, че чува радостния им смях, задето са на свобода. Продавачът на плодове и две от момчетата, които опаковаха покупките, изникнаха ненадейно, като че ли бяха клечали встрани, очаквайки това да се случи.
Виновникът стоеше до празната витрина, където доскоро бяха портокалите, и не гледаше какво е направил, а се взираше в Сидни.
Беше Хенри Хопкинс, който ги беше почерпил със сладолед и беше седял при тях по време на зарята по случай Четвърти юли. Бей го харесваше. Беше спокоен като Клеър. Стабилен. Той се приближи, без да откъсва очи от майка й, и ги поздрави.
Сидни посочи портокалите:
— Виж какво, не беше необходимо да ги събаряш, за да привлечеш вниманието ни.
— Ще ти издам една тайна за мъжете. Глупавите ни постъпки са непреднамерени. Но в повечето случаи се подчиняват на логиката. — Той поклати глава. — Говоря като дядо си.