Сидни се засмя и обясни:
— С Бей дойдохме за любимите й ягодови кексчета.
— Май днес всички са на „сладка“ вълна. Преди няколко седмици Иванел подари на дядо ми бурканче с вишни в сироп — от онези, които се използват за украса. Вчера той го видя и му хрумна да разнообразим асортимента със сладоледи с карамел, разбита сметана и парченца банани. Днес ме изпрати да купя течен карамел, другото го имаме.
— Достойна кауза. Струвало си е да биеш път чак до тук — подхвърли Сидни.
— Защо не се отбиете във фермата? Ще ви почерпим със сладолед, ще покажа на Бей кравите.
Внезапно на Бей й олекна, сякаш товар падна от плещите й.
— Искам да видя кравите! — възкликна възторжено. — Много ги харесвам!
Сидни озадачено я изгледа:
— Какво те прихваща? Първо самолети, сега пък това. Откога стана такава любителка на крави?
— Защо, не ти ли харесват?
— Безразлични са ми. — Сидни се обърна към Хенри: — Дойдохме пеш, не с колата.
— Аз ще ви закарам — предложи той.
Бей подръпна блузата на майка си. Нима тя не забелязваше как се успокоява, когато Хенри е наблизо, как сърцата им бият в унисон?
— Моля те, мамо!
Сидни погледна Хенри:
— Май имате числено превъзходство.
— Чудесно. Ще ви чакам на касата. — Той се отдалечи.
— Е, любителко на крави, какво те прихвана? — промърмори Сидни.
— Не виждаш ли? — възкликна Бей.
— Какво да видя?
— От сто километра си личи, че те харесва. Както Тейлър харесва Клеър.
Бей се намръщи. Този път нямаше да е лесно, както бе предполагала. Обикновено нещата си идваха на местата, след като тя посочеше къде трябва да бъдат. Крайно време беше да възпроизведе в реалния живот съня си, иначе трудностите щяха все така да се изпречват на пътя й. Както например сега — майка й упорито отказваше да осъзнае, че птичето на късмета е кацнало на рамото й.
Хенри ги чакаше пред магазина и ги поведе към сребристия си пикап.
Бей остана във възторг от колата, както и от деня във фермата. Хенри и дядо му се държаха един с друг като братя, не като дядо и внук. Най-привлекателното в тях бе, че излъчваха спокойствие и стабилност. Майка й също усещаше това излъчване.
Щом зърна Сидни, възрастният Хопкинс я попита кога е рожденият й ден, а когато разбра, че тя е по-възрастна от Хенри точно с пет месеца и петнайсет дни, се засмя, потупа по рамото внука си и заяви:
— Тогава всичко е наред.
Бей ги наблюдаваше и все повече се убеждаваше, че мястото на майка й е тук, в този дом.
Само че Сидни не го знаеше.
Според Бей майка й открай време нямаше посока в живота.
Имаше късмет, че дъщеричката й беше специалистка в това отношение.
Късно вечерта Сидни, понесла в прегръдките си Бей, се изкачи по стъпалата към верандата. Чувстваше се прекрасно.
Следобеда двамата с Хенри оставиха Лестър и Бей да обслужват машината за сладолед, монтирана под кестена в двора, и дълго се разхождаха из полето. Разговаряха предимно за миналото, за учителите от прогимназията.
По-късно Хенри ги закара до вкъщи. По пътя Бей заспа на задната седалка, затова като пристигнаха, той изключи двигателя и със Сидни отново подхванаха разговор. Този път не се върнаха в миналото, а всеки сподели плановете си за бъдещето. Тя не му каза за кражбите от магазините и за Дейвид. Струваше й се, че всичко това не се е случвало. Усещането й допадаше. Отрицанието бе лукс, особено след като на моменти противният одеколон на Дейвид сякаш полепваше по нея и не й позволяваше да загърби миналото. Ала заедно с Хенри тя можеше да забрави.
През този ден и вечерта бе говорила толкова много, че накрая, докато седяха в пикапа, съвсем прегракна.
Докато се усети, стана полунощ.
Тя влезе на пръсти в къщата — смяташе да занесе дъщеричката си в стаята й, но Клеър, която беше по нощница, я пресрещна в коридора:
— Къде бяхте?
— В бакалията срещнахме Хенри Хопкинс и той ни покани на сладолед. — Сидни погледна сестра си и сърцето й подскочи от уплаха. Лицето на Клеър беше пребледняло и изопнато, тя машинално кършеше ръце, като че ли й предстоеше да съобщи ужасна новина.
„О, господи, Дейвид! Дейвид ни е открил!“ Сидни дълбоко си пое дъх, опитвайки се да го надуши. — Защо? Какво се е случило?
— Нищо. — Клеър продължи да кърши пръсти, после се извърна и тръгна към кухнята. — Да беше се обадила да ме предупредиш.
Сидни затича подир нея, все така притискайки Бей до гърдите си. Клеър префуча през кухнята, излезе на остъклената веранда и навлече чехлите с дървени подметки.