— Това ли е всичко? — задъхано възкликна Сидни. — Затова ли се сърдиш?
— Разтревожих се. Помислих си, че…
— Какво? Какво си помисли, че е станало? — Сидни се стресна — никога не беше виждала сестра си в подобно състояние. Сигурно се беше случило нещо страшно.
— Реших, че сте заминали — прошепна Клеър.
— Разтревожила си се да не сме заминали? Искаш да кажеш завинаги, така ли?
Вместо да отговори, Клеър промълви:
— Ако ти потрябвам, ще бъда в градината.
— Виж… извинявай, че ти го причиних. Трябваше да се обадя, сгреших… — Сидни се задъхваше. Гневът на сестра й поглъщаше кислорода в тясната остъклена веранда.
— Клеър, обещах ти, че няма да заминем. Не ми се сърди.
— Не се сърдя. — Клеър блъсна встрани плъзгащата се врата и върху рамката остана тлеещ отпечатък от дланта й. Прекоси алеята за коли и отключи металната порта. Сидни я изчака да влезе в градината, после се върна в кухнята. Изпечените кексчета бяха наредени върху плотовете. Върху всяко бе нарисувано кръстче и беше забучено „знаменце“ с гатанка. Тя се наведе да прочете някои.
„Мислиш, че няма нищо, но ти си роден с късмет. Копай по-дълбоко и ще намериш амулет.“
„Никой не знае какво бъдещето ще му донесе. Може би пръстен от злато, може би разбито сърце.“
„Нямаш пари да си купиш тенис ракета? Копай тук и ще намериш монета.“
За онези кексчета, в които нямаше подаръци, Клеър беше написала гатанка с отговор: „Не се радвай и не копай. Нямаш си късмет комай.“
Сидни се позамисли, после отиде в склада с провизиите, седна зад бюрото на сестра си, нежно положи Бей на скута си и вдигна слушалката на телефона.
Десета глава
Като всеки влюбен Тейлър Хюс отчаяно се питаше какво му става.
Клеър бе изпълнена с неудовлетворение и силна енергия и му ги предаде, когато се целунаха. Дори сега, когато си помислеше за случилото се, изведнъж му прималяваше дотолкова, че непременно трябваше да седне и да наведе глава между краката си, а когато мъглата пред очите му се разсееше, той изпиваше по две чаши вода, за да потуши огъня, тлеещ в гърдите му.
Ала онова, което го въодушевяваше и оцветяваше в яркочервено всяка стая, в която влезеше, ужасяваше Клеър. Тя често се питаше как Тейлър може да изпитва такова удоволствие от нещо, което й причиняваше толкова страдания.
Той се опитваше да живее постарому, но правеше всичко машинално, защото на практика бе загубил досег с действителния свят. Само Клеър беше реална. Но тя се страхуваше. Всъщност какво знаеше за нея? Клеър Уейвърли беше загадка за всички свои познати.
И днешният следобед той седеше в кабинета си в колежа и докато чакаше да започне вечерният курс, мислите му отново бяха обсебени от нея. Забеляза в коридора Ана Чапъл, която беше декан на факултета, и я повика.
Тя надникна през отворената врата.
— Добре ли познаваш Клеър Уейвърли? — попита Тейлър.
— Клеър ли? — Ана вдигна рамене и се облегна на рамката на вратата. — Чакай да си помисля. Познавам я от пет години. Тя урежда всичките ни служебни празненства.
— Мисълта ми беше дали знаеш що за човек е.
Ана се усмихна:
— Разбрах. Е, ще те разочаровам — не я познавам като личност. От друга срана, ти живееш тук вече една година. Сигурно си забелязал известни… странности в този град.
Тейлър наостри уши — разговорът беше придобил неочакван обрат.
— Да — отвърна лаконично.
— Като всички обитатели на малки градчета и жителите на Баскъм приемат много на сериозно градските легенди. Урсула Харис от факултета по английска литература води специален курс по тази тема. — Ана влезе в кабинета и седна срещу Тейлър. — Например миналата година бях на кино и зад мен седяха две възрастни дами. Разговаряха за някой си Финиъс Йънг, който бил най-силният мъж в града и щял да бутне каменната ограда, която толкова им пречела. Търсех човек, който да изкопае няколко дънера от задния ми двор, затова се обърнах и попитах дамите ще ми дадат ли номера на този юначага. Обясниха ми, че той имал дълъг списък с чакащи за услугите му и че имало опасност да се спомине, докато ми дойде редът. Оказа се, че най-силният мъж в града е на деветдесет и една години. Обаче според местната легенда в рода Йънг винаги има по един Финиъс, надарен с невероятна сила, към когото хората се обръщат, потрябва ли им човек за тежка физическа работа.