— Много интересно, но не разбрах каква е връзката с Клеър.
— Местните вярват, че всички растения в градината на Уейвърли притежават магически свойства, а прословутото ябълково дърво буквално се е превърнало в мит. Самата аз смятам, че не съществуват вълшебни градини и дървета. Клеър е загадъчна, защото предците й са били загадъчни, но всъщност е най-обикновен човек като нас двамата. Разбира се, явно е доста проницателна, щом е успяла да се възползва от градската легенда и да създаде доходен бизнес.
Вероятно Ана беше права. Само че Тейлър не беше забравил как в детството му в хипарската колония в Кънектикът винаги валеше сняг на седемнайсети януари. Явлението нямаше научно обяснение, но легендата гласеше, че на този ден умряла красива индианка, дъщеря на зимата, и оттогава всяка година небето ронело ледени сълзи за нея. Освен това като малък знаеше със сигурност, че ако уловиш в буркан точно двайсет светулки и ги пуснеш, преди да си легнеш, ще спиш цяла нощ, без да те мъчат кошмари. Някои явления бяха необясними, други се подчиняваха на някаква логика. Понякога обясненията допадаха на хората, друг път им се струваха неприемливи и тогава те предпочитаха да ги наричат митове.
— Струва ми се, че те интересува нещо друго — подхвърли Ана.
Тейлър се усмихна:
— Много си проницателна.
— Какво друго… Знам, че не е омъжена. И че има природена сестра.
— Природена? — Той наостри уши.
— Чувала съм, че са от различни мъже. Майката била луда глава. Избягала от Баскъм, родила деца, довела ги в града и отново отпратила нанякъде. Доколкото разбирам, проявяваш интерес към Клеър.
— Така е.
— Е, стискам ти палци. — Ана се изправи. — Само гледай да не оплетеш конците. Не ми се търси друга фирма за организиране на нашите тържества, защото ти си разбил сърцето на Клеър.
Късно вечерта Тейлър седна да проверява курсовите работи на студентите, но все не можеше да се съсредоточи, защото мислеше само за Клеър. Оказа се, че Ана не я познава добре. Никой не я познаваше. Изглежда, само Сидни можеше да му помогне да надникне в душата на жената, обсебила мислите му от първия миг, в който я заговори.
Беше обещала да поговори със сестра си и той с нетърпение чакаше да му се обади. А може би сутринта щеше да отиде направо в салона за красота.
Телефонът на бюрото му иззвъня и той грабна слушалката:
— Ало?
— Тейлър, обажда се Сидни.
— Слава богу! Надявах се да позвъниш.
— Слушай внимателно — тихо каза тя. — Сестра ми е в градината. Портичката е отключена. Възползвай се от възможността.
— Тя каза, че не иска да ме вижда. — Тейлър се поколеба. — Или ме е излъгала?
— Струва ми се, че си й необходим. За пръв път я виждам в такова състояние.
— Какво?
— Все едно е нажежена жица. Изгаря всичко, до което се докосне.
Тейлър си помисли, че чувството му е познато.
— Идвам веднага — промълви.
Прекоси двора и заобиколи къщата на Уейвърли, за да влезе в градината. Дървената портичка наистина беше отключена и той я отвори.
Лъхна го миризмата на джоджен и розмарин, все едно беше влязъл в кухня и на печката вряха различни билки.
Лампите от двете страни на пътеката, подобни на онези, които осветяват самолетните писти, хвърляха жълтеникава светлина. В дъното на градината смътно се очертаваше силуетът на ябълковото дърво, което леко потрепваше. Тейлър зърна Клеър, коленичила до лехата с билките, и дъхът му спря за миг. Късата й коса беше прибрана с широката бяла кордела. Носеше дълга бяла нощница с презрамки. Стегнатите й гърди се полюшваха, докато тя разравяше пръстта с малко гребло. Изведнъж му прималя, затова се наведе, подпря длани на коленете си и няколко пъти дълбоко пое въздух.
Сидни беше права — положението му беше безнадеждно.
След секунди почувства, че може да се изправи, без да изгуби съзнание, и бавно тръгна към Клеър — не искаше да я стресне. Беше на няколко крачки от нея, когато тя захвърли греблото. Тейлър забеляза, че листата на някои растения са потъмнели, сякаш бяха изгорели. Други бяха спаружени като от силна топлина. Тя вдигна глава и го погледна. Клепачите й бяха почервенели и подпухнали.
Мили боже, нима беше плакала?
Сърцето му се късаше, когато видеше някой да плаче. Студентките познаваха тази му слабост и не пропускаха да се възползват от нея. Ако първокурсничка не смогваше да изпълни възложената й задача, пускаше по някоя сълза и Тейлър веднага й даваше отсрочка, дори предлагаше да се застъпи за нея пред другите преподаватели.