Клеър потрепери и извърна очи:
— Върви си, Тейлър.
— Какво ти е?
— Нищо ми няма! — Тя се пресегна за греблото.
— Моля те, не плачи.
— Какво те засяга? Не е свързано с теб. Неволно си ударих палеца и плача от болка.
— Сидни нямаше да ме повика, ако беше само това.
Думите му сякаш натиснаха някакъв бутон в нея. Тя рязко вдигна глава:
— Сидни те е повикала?
— Каза, че си разстроена.
Тя се поколеба, после думите потекоха като буен поток:
— Как е могла да ти се обади?! Сигурно съвестта няма да я гризе, ако ти ме наглеждаш, след като замине завинаги. Нима не знае, че и ти ще си тръгнеш? Всъщност откъде да знае, след като само тя зарязва хората! Нея не са я изоставяли.
— Заминава завинаги ли? — изуми се Тейлър. — И аз, така ли?
Устните на Клеър затрепериха:
— Всички ме изоставяте. Майка ми, баба ми, Сидни. Дори Иванел сега си има някого.
— Първо, нямам намерение да напускам града и работата си. Второ, за къде заминава Сидни?
Тя отново извърна глава:
— Не знам. Но се страхувам, че ще си тръгне.
„Сестра ми харесва стабилността“ — бе казала Сидни. Тази жена бе изоставена от най-скъпите си същества и бе решена да не го допусне отново. Краката му се подкосиха от това прозрение. Едва сега изтълкува поведението й. Разбира се, бе живял достатъчно дълго в съседство с жените Уейвърли, за да разбере, че има зрънце истина в градската легенда, обаче Ана имаше право за едно. Клеър не беше магьосница, а човешко същество като всички други. И като тях изпитваше тъга и болка.
— О, Клеър! — Той коленичи до нея.
— Не ме гледай така!
— Не мога да се спра. — Тейлър протегна ръка и докосна косата й. Изненада се, когато тя не се отдръпна, а наклони глава към дланта му. Очите й бяха затворени, изглеждаше безкрайно уязвима.
Той пропълзя по-близо до нея и с длани обгърна лицето й. Колената им се докоснаха, Клеър се приведе и отпусна глава на рамото му. Косата й беше мека като коприна. Тейлър прокара пръсти през гъстите кичури, после докосна раменете й, потърка гърба й — опитваше се да я утеши, но не знаеше как.
След малко тя се отдръпна и го погледна. Очите й още бяха влажни от сълзите. Колебливо се пресегна и замилва лицето му, пръстите й проследиха очертанията на устните му, после тя се наведе да го целуне, а Тейлър не помръдваше, сякаш беше напуснал тялото си и наблюдаваше сцената отстрани. В главата му се въртеше само една натрапчива мисъл — че ще е глупаво, ако припадне. Клеър се отдръпна и това му подейства като шок и го върна към действителността. „Не!“ — каза си и прилепи устни към нейните. Минутите се нижеха, сърцата на двамата биеха като едно. Тейлър се опита да си напомни, че е дошъл да я утеши, да премахне болката й, а не да изпита удоволствие. Но и за нея изживяването бе прекрасно, защото по едно време страстно ухапа устната му.
— Кажи ми да престана — прошепна Тейлър.
— Не преставай! — Тя целуна шията му. — Нека е още по-хубаво.
Заразкопчава ризата му бавно, с треперещи пръсти, разгърна я, дланите й се плъзнаха по гърдите му, после по гърба му. Прегърна го и допря страна до сърцето му. Тейлър изпъшка. Енергията, излъчваща се от нея, тази нажежена лава от неудовлетворени чувства му причиняваше физическа болка и същевременно беше тъй приятна. Само че беше прекалено много, за да може да я поеме цялата.
„Сигурно ще умра — помисли си, замаян от опиянението. — Какво пък, всеки мечтае за такъв край…“
Смъкна ризата си, но Клеър не го пускаше. Притисна я към себе си и отново я зацелува, тя го блъсна на земята и се просна върху него. Лежаха в леха с някаква билка — може би тамян — и миризмата й беше опияняваща. Странно, но усещането му беше познато, сякаш вече го беше изживял.
Клеър се отдръпна да си поеме дъх. Беше го възседнала, дланите й, опрени на гърдите му, изпращаха еротични послания. По страните й още се стичаха сълзи.
— Моля те, не плачи! Моля те. Готов съм на всичко, за да не плачеш.
— На всичко ли?
— Да.
— Ще си спомняш ли тази нощ утре? Ще я забравиш ли утре?
Той се поколеба:
— Молиш ли ме да я забравя?
— Да.
— Добре тогава.
Клеър съблече нощницата си и дъхът му секна отново. Нежно докосна гърдите й и тя изстена.