— Да, в Сиатъл. Бей е родена там.
Досега беше споменала Ню Йорк, Боас и Сиатъл — градове, които се намираха много по на север от онези, в които се беше подвизавала майка им, помисли си Клеър. Подозираше, че сестра й и малката й племенница са преживели нещо ужасно, което Сидни засега отказваше да сподели, но си личеше, че изцяло се е посветила на дъщеричката си. Записала я беше на уроци по плуване и дори само този факт доказваше, че е много по-добра майка, отколкото Лорълай някога е била.
От улицата се чу клаксон и Сидни извика:
— Побързай, Бей!
Малката тичешком слезе по стълбището. Под жълтата плажна рокля носеше бански костюм.
— Най-после! — извика и се стрелна през отворената врата.
— Добре, не се преобличай. — Сидни извади от чантата розова ленена шапка и я нахлупи на сестра си. — Идеално. Да вървим. — Хвана я за ръка и я повлече след себе си.
Хенри се усмихна, като я видя. Не изглеждаше ядосан, че им се е натрапила. Сидни твърдеше, че с него са само приятели, но Клеър знаеше, че чувствата му не са платонични. Понякога, докато гледаше сестра й, той сякаш ставаше невидим, изгубвайки се в нея.
Явно беше влюбен до уши.
Клеър и Бей се настаниха на задната седалка, Сидни се канеше да седне до Хенри, но спря и извика:
— Здрасти, Тейлър.
Клеър се обърна и през задното стъкло видя, че Тейлър слиза от джипа си. Носеше къс джинсов панталон и шарена хавайска риза. Тя го виждаше за пръв път след нощта в градината и се почувства ужасно неловко. Запита се как се държат хората, след като са били интимни. Беше като да споделиш тайна с някого, но след миг да съжалиш, че си му се доверил. Само при мисълта, че ще говори с него, лицето й пламна като божур.
— Отиваме на пикник край езерото, ще дойдеш ли с нас? — попита Сидни.
— Какви ги вършиш? — просъска Клеър. Хенри любопитно я загледа в огледалцето за обратно виждане.
— Уча те да плуваш — отвърна сестра й.
— Довечера имам лекции — провикна се в отговор Тейлър.
— Ще се върнем навреме.
— Тогава приемам поканата. — Той тръгна към тях.
Клеър забеляза, че Сидни се кани да отвори задната врата, и побърза да се прехвърли от другата страна на Бей, та малката да е нещо като буфер между нея и Тейлър. Почувства се глупаво, когато той понечи да се качи, видя я и се вцепени.
— Клеър! Не знаех, че и ти ще дойдеш.
След няколко секунди тя най-сетне събра смелост да го погледне, но не откри издайнически признаци, че мислите му са обсебени от нейната тайна. Не знаеше дали да се чувства облекчена или още по-притеснена…
Щом джипът потегли, той я попита:
— Какво е това прословуто езеро?
Клеър се опита да измисли някакъв банален отговор. Не можеше да каже, че никога не го е виждала, нито че досега не е ходила на пикник като развлечение, а само когато е организирала нечие празненство. От друга страна, Тейлър едва ли щеше да се изненада, че тя не знае как да реагира. Откакто се запознаха, и думите, и действията й бяха противоречиви: „Знам всичко, нищо не знам; мога да се справя сама в живота, виж колко съм уязвима.“
— Не съм го виждала — призна накрая. — Питай Сидни, тя е по уреждане на забавленията.
Сидни се обърна към тях:
— Езерото е любимо място за отдих. Много младежи и семейства с малки деца ходят там през лятото. А нощем брегът се превръща в алея на влюбените.
— Откъде знаеш? — попита Тейлър.
Тя само се засмя и повдигна вежди.
— Нима си ходила там през нощта? — удиви се Клеър. — Баба знаеше ли какви ги вършиш?
— Естествено. Сподели, че като млада често е ходила там нощем.
— Никога не ми го е казвала.
— Сигурно се е страхувала, че като зяпнеш от учудване, ще лапнеш някоя муха.
Клеър стисна устни и отсече:
— Не вярвам да го е правила.
— Всеки го прави поне веднъж в живота си. — Сидни сви рамене. — И тя е била млада.
Клеър крадешком погледна Тейлър, който се усмихваше. „И той някога е бил младеж“ — помисли си.
Самата тя често се бе питала какво е усещането да си млад.
Езерото се намираше сред гъста гора, засадена върху деветдесет акра от земите на фамилията Лънсфорд. Десетилетия наред имотът се предаваше от поколение на поколение лениви земевладелци. Щеше да е прекалено трудно да опазят езерото от туристите, ако пък превърнеха гората в парк, поддържането щеше да изисква много усилия. От друга страна, те бяха южняци и за нищо на света нямаше да продадат семейните земи или — пази боже! — да ги дарят на държавата. Ето защо бяха поставили табели с надпис „Влизането забранено“, на които никой не обръщаше внимание, и повече не се интересуваха от имота си.