Утрото на следващия ден беше ярко и сладко като захарен памук. Клеър отвори очи и се втренчи в тавана на спалнята, както бе правила баба й всяка сутрин от живота си.
Тя обърна глава — Сидни и Бей спяха дълбоко, притиснати една до друга. Бедната Сидни — бе преживяла повече, отколкото тя, Клеър, би могла да си представи… или да издържи.
Ала кой знае — всичко можеше да се случи в живота. Всеки човек имаше своя история, свои тайни.
Дори баба им.
Сидни беше казала, че тя често е ходила на езерото. Разкритието беше шокиращо, но все пак Клеър предположи, че баба й е била придружавана от бъдещия си съпруг. После си спомни снимките от младостта й — на тях беше запечатана красива млада жена с лъчезарна усмивка и немирни къдрици, сякаш вечно развявани от влюбен ветрец, който неотлъчно я преследваше. На всяка тя беше заснета с различни младежи, но всички я гледаха с нескрито обожание. Надписите на гърба гласяха: „В градината с Том“ или „На гимназиалния празник с Джосая“. На една беше написано само името Карл.
Клеър се бе стремяла да научи всичко за баба Уейвърли, да й подражава, да се сближи с нея. Но баба й бе видяла своя сродна душа в Сидни — красива, жизнена, популярна. Бе дарила на Клеър мъдростта на старостта, а на Сидни — тайните на младостта си.
Клеър нямаше нито една снимка, която някой след години да разгледа и да си каже: „Този младеж е бил влюбен в нея.“
Стана и приготви закуска за сестра си и племенницата си. Утрото беше прекрасно, във въздуха не витаеше предчувствието за нещо лошо. Сидни излезе от къщата през задната врата, за да отиде на работа, и се провикна:
— Ей, тук има купища ябълки!
Клеър взе от килера кашон и с Бей събраха плодовете, с които дървото беше замеряло задната врата.
— Защо прави така? — попита малката, докато вървяха към портичката, озарени от ярката утринна светлина.
— Скучно му е. — Клеър отключи дървената порта. — Снощи всички бяхме заедно и то искаше да бъде с нас.
Дървото разпери клони, когато двете влязоха в градината, сякаш ги поздравяваше.
— Сигурно е самотно.
Клеър поклати глава и тръгна към бараката, за да вземе лопата:
— То е вироглаво и своенравно, Бей, запомни го от мен. Иска да разкрие на хората тайни, които те не бива да узнаят.
Тя се захвана да копае дупка до оградата. Малката изтича под дървото и се засмя, когато то я посипа със зелени листенца:
— Виж, виж! Все едно вали дъжд!
Клеър никога не беше виждала дървото толкова добронамерено към някого. Може би защото Бей беше толкова невинна, че не виждаше лошото у него.
— Добре, че не обичаш ябълки.
— Мразя ги! — възкликна момиченцето. — Но обичам дървото.
Двете тръгнаха обратно към къщата. Клеър попита уж между другото:
— Знаеш ли дали Тейлър има лекции и тази вечер?
— Не. Вечерните курсове са в понеделник и сряда. Защо?
— А, нищо, само попитах. Знаеш ли какво ще правим днес? Ще разгледаме старите снимки. Искам да ти покажа твоята прабаба. Беше прекрасна жена.
— Имаш ли снимки на баба ми — онази, която е майка на теб и мама.
— Уви, нямам. — Клеър си спомни как преди време Сидни й беше казала, че е забравила някъде фотографиите на майка им. Дали бяха в Сиатъл? Твърде вероятно — изпаднала беше в паника, когато се сети, че е забравила да ги вземе.
Реши на всяка цена да разпита сестра си.
Клеър застана пред огледалото в спалнята си и се запита дали с тази рокля не изглежда прекалено официално. Ами ако Тейлър си помислеше, че тя полага прекомерни усилия? Не й се беше случвало да се престарава за каквото и да било, затова не можеше да си отговори. Същата бяла рокля (с която според Иванел приличаше на София Лорен) носеше вечерта, когато се запозна с Тейлър. Машинално докосна шията си — тогава косата й беше много по-дълга.
Дали не постъпваше глупаво? Беше на трийсет и четири, а не на шестнайсет, но се чувстваше като тийнейджърка. Може би за пръв път в живота си.
Заслиза по стълбището и се намръщи — тази вечер токчетата й тракаха прекалено силно по дървените стъпала. Малко преди да се озове на долния етаж, спря и се ослуша. Сидни и Бей бяха в дневната, щеше да мине покрай тях. И какво от това? Не вършеше престъпление, нали така?
Решително изпъна рамене и влезе в дневната. Сидни и Бей си лакираха ноктите на краката. Клеър беше толкова изнервена, че дори не ги предупреди да не изцапат с лак мебелите или пода. Те не я погледнаха, затова тя се покашля и промърмори: