Затова реши да преподава.
Родителите му бяха изумени и потресени. Според тях солидните доходи бяха равнозначни на престъплението да станеш републиканец.
След малко госпожа Краноуски мина край него, палавият Едуард се опитваше да се изскубне от прегръдката й.
— Добро куче — мърмореше тя. — Доброто куче на мама.
— Лека нощ, госпожо Краноуски — подвикна й Тейлър.
— Лека нощ, Тейлър.
Харесваше му това смахнато градче.
След като се дипломира, започна работа в една гимназия във Флорида, където учителите бяха толкова дефицитни, че му дадоха висока заплата и поеха наема, плюс разходите за преместването му от Кънектикът. След около година започна да води и вечерните курсове в местния университет.
Попадна в Баскъм по една щастлива случайност. На конференция в Орландо се запозна с преподавателка в колежа „Ориън“. Пийнаха вино, пофлиртуваха, последва нощ на бурен секс в хотелската й стая. Минаха няколко години. По време на една лятна ваканция, когато пак не го свърташе на едно място, той научи, че търсят преподавател за факултета по изкуства в колежа „Ориън“, и в съзнанието му възкръсна приключението в Орландо. Кандидатства и го назначиха. Забравил беше името на жената, спомняше си само романтиката на преживяването.
С напредването на възрастта все по-често размишляваше защо не се е оженил; даваше си сметка, че в градчето са го довели поредното неспокойно лято и мечтата за жена, с която бе имал мимолетна връзка.
Дали бе романтично или достойно за съжаление?
Нещо тупна зад къщата му, той извади ръце от джобовете си и тръгна към задния двор. Преди няколко дни беше окосил високата трева и я беше зарязал. Може би трябваше да я събере на едно място. Само че за какво му беше? Не можеше да я остави на купчина посред двора. Какво щеше да стане, ако изсъхнеше и унищожеше тревата отдолу?
Беше първият ден на ваканцията, а той вече беше обсебен от моравата. И очакваше да стане още по-лошо.
Какво щеше да прави до започването на лятната сесия?
Наложително беше да си запише да се храни. Щеше да го стори още тази вечер, иначе можеше да забрави. Щеше да закачи бележките на хладилника, на канапето, на леглото и на гардероба.
Лампата на задната веранда осветяваше двора — много малък в сравнение с двора на къщата на Уейвърли. Разделяше ги метална ограда с шипове, обрасла с орлов нокът. Откакто Тейлър живееше тук, на два пъти беше хващал хлапета, които се катереха по нея. Обясняваха, че се опитват да стигнат до ябълковото дърво, което според него беше глупаво, защото в кампуса растяха най-малко шест подобни дървета. Опитваше се да им го обясни, само че те го гледаха сякаш е малоумен. Казваха, че това ябълково дърво не е като другите.
Той тръгна край живия плет, вдишвайки аромата на разцъфналите храсти. Подритна нещо, наведе се и видя, че е ябълка. Няколко се бяха изтъркаляли от малката купчина до оградата. Още една тупна на земята. За пръв път Тейлър виждаше плодовете да падат от тази страна на оградата. Та дървото дори не се виждаше от неговия двор!
Вдигна розова ябълчица, излъска я с ризата си и отхапа.
Бавно тръгна обратно към къщата. Каза си, че утре ще събере плодовете в кашонче, ще ги занесе на Клеър и ще й разкаже за случилото се. Всъщност търсеше повод да я види отново.
Може би щеше да е поредното преследване на жена, което щеше да го отведе в задънена улица. „Какво пък толкова! — помисли си. — Важното е да правя онова, което умея.“
Последният му спомен бе как стъпи на задната веранда.
После му се присъни нещо невероятно.
Втора глава
Десет дни по-рано, Сиатъл, Вашингтон
Сидни се приближи до леглото на дъщеря си:
— Събуди се, слънчице. — Бей отвори очи и Сидни допря пръст до устните й. — Заминаваме, но не искам Сюзан да разбере, затова трябва да сме тихи като мишлета. Помниш ли какво се разбрахме?
Малката безмълвно стана, отиде до тоалетната и съобразително не пусна водата, защото стената между двете къщи беше тънка и Сюзан щеше да чуе шума. Сложи си обувките с дебели гумени подметки и навлече купищата дрехи, приготвени от майка й. Въпреки хладната утрин денят щеше да е топъл, само че нямаше да имат време да спрат за преобличане.
Сидни неспокойно крачеше напред-назад по коридора. Дейвид беше заминал за Лос Анджелис по работа, но както винаги беше възложил на възрастната съседка да държи под око жена му и дъщеря му. През изтеклата седмица Сидни изнасяше дрехи, храна и най-необходимите вещи, натъпкани в малкия си сак, без да се отклонява от режима, набелязан от Дейвид. Той й разрешаваше в понеделник, вторник и четвъртък да води Бей в парка, а в петък да пазарува от близкия магазин. Преди два месеца Сидни се запозна в парка с млада жена, която се осмели да й зададе въпросите, избягвани от другите майки: „Защо си покрита със синини? Защо си така изнервена?“ Грета — така се казваше жената, й помогна да купи за триста долара едно раздрънкано субару; тази сума значително намали парите на Сидни, които бе спестила през последните две години, като вземаше по долар от портфейла на Дейвид и връщаше в магазините стоки, купени с чекове. Грета вземаше храната и дрехите и ги криеше в субаруто. Сидни се надяваше новата й приятелка да не е забравила да паркира колата на уговореното място. За последно се бяха видели в четвъртък, а днес беше неделя. Дейвид се връщаше тази вечер.