— Трябва да допускам хората до себе си — прошепна. — Щом искат, нека ме изоставят. Ако страдам, нека страдам. Случва се на всекиго, нали така?
Тейлър вдигна глава и я погледна в очите:
— Мислиш, че ще те изоставя, така ли?
— Това не може да е вечно.
— Защо?
— Защото животът е такъв.
— Непрекъснато мисля за бъдещето. Години наред преследвах ефимерни мечти, сега за пръв път улових една. — Отново я целуна, после си взе ризата и стана от леглото. — Ще ти отпускам по един ден, Клеър. Но запомни, вече те изпреварвам с хиляди дни.
Тази нощ Фред за пръв път щеше да спи в таванския апартамент. Иванел чуваше стъпките му и си мислеше колко е приятно да не е сама в голямата къща. Привиденията не вдигаха шум — знаеше го със сигурност, защото прекалено дълго бе живяла с безмълвния призрак на съпруга си.
Изведнъж тя се сепна и седна в леглото.
Да му се не види!
Трябваше да даде нещо някому. Но на кого? Позамисли се и разбра. Трябваше да даде нещо на Фред.
Включи лампата върху нощното шкафче и се пресегна за халата си. Излезе в коридора, но за миг се поколеба накъде да тръгне. Благодарение на Фред двете стаи за гости на долния етаж бяха превърнати в складове за нейните вещи, които бяха вписани по азбучен ред, а данните бяха подредени в картотеки.
Наляво.
Втората стая.
Тя натисна бутона за осветлението, приближи се до картотеката и отвори чекмеджето с буквата Д. Видя дръжки за врати, дъждобрани и динени семки, прилежно описани от Фред. Вътре беше оставил бележка, на която пишеше: „Търси и при «Инструменти».“ Напразно си беше правил толкова труд. Ако й трябваше инструмент, тя посягаше към съответното чекмедже. Обаче Фред още не беше разбрал системата й. Всъщност и самата тя не беше наясно.
Порови в чекмеджето и намери джунджурията, която й трябваше — кухненско приспособление за рязане на манго.
Запита се как ще реагира Фред. Отначало се беше пренесъл при нея с надеждата, че тя ще му подари нещо, с което да си върне Джеймс. Беше ли разочарован, че не е получил мечтаната вещ? А сега тя щеше да му подари нещо, което изобщо не беше свързано с Джеймс. Може би така беше по-добре. Може би той щеше да го приеме като поличба, че е постъпил правилно, като е загърбил миналото.
Или пък щеше да си каже, че трябва по-често да си хапва манго.
Чу как мобилният му телефон иззвъня. Беше отказал да използва нейния телефон — линията трябвало винаги да е свободна, ако Иванел поискала да предупреди някого, че му носи подарък. Тя бе поласкана. Изглежда, в неговите очи беше нещо като супермен с пола.
Потропа на таванската врата и се изкачи по вътрешната стълба. Фред седеше на любимото си кожено кресло. На масичката пред него беше разгърнато списание за старинни предмети. Помещението още миришеше на боя.
— Да, да — каза той на човека, който му се беше обадил. Видя Иванел и й направи знак да се приближи. — Постарайте се да е по-бързо. Благодаря за обаждането. — Той натисна бутона за изключване.
— Попречих ли ти?
— Не, търсеха ме по работа. — Фред остави телефона и стана. — Защо не спиш? Зле ли ти е, или те мъчи безсъние? Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване?
— Не, благодаря. — Тя му подаде кутията с уреда. — Вземи, за теб е.
Дванайсета глава
Понякога Хенри съжаляваше, че не може да лети, защото бързината, с която тичаше, не го задоволяваше. Поне два пъти седмично нощем той излизаше от къщата на пръсти, за да не събуди дядо си, и тичаше, накъдето му видят очите. В нощта, когато навърши двайсет и една, стигна чак до подножието на Апалачите. Струваше му се, че ще експлодира, ако не изразходва натрупаната енергия. Обратният път му отне цели шест часа и когато се върна у дома, утрото вече беше настъпило. Дядо му го чакаше на верандата и Хенри го излъга, че е имал пристъп на сомнамбулизъм. Съмняваше се, че старецът ще го разбере, ако му се довери. Понякога нямаше търпение да остарее като него, друг път тялото му тръпнеше от младежка жизненост и енергия и той не знаеше къде да се дене.
Онзи ден при езерото не посмя да признае пред Клеър, че и той като нея преди не е ходил там. Чужди му бяха лудориите и животът на юношите на неговата възраст. Беше прекалено зает с работата във фермата, освен това излизаше с жени, много по-възрастни от него, които знаеха какво искат. В компанията на Сидни се чувстваше млад, само че понякога му прималяваше, сякаш беше преял, и колкото и да тичаше, усещането не го напускаше.