Выбрать главу

Тази нощ спря край ливадата — стъпалата му бяха мокри, глезените му — издраскани от трънаците край шосето. В далечината проблеснаха фаровете на кола и той легна в тревата, защото не искаше да го видят как в два през нощта тича из полето само по боксерки.

Бръмченето на двигателя заглъхна, но Хенри остана да лежи по гръб на земята. Взираше се в луната, която приличаше на грамадна дупка в небето, пропускаща светлина от отвъдното. Вдъхваше миризмата на мокра трева, на топли диви рози и асфалт, още нагрят от палещото слънце, което го беше размекнало през деня.

Представяше си как целува Сидни, как прокарва пръсти през косата й. От нея винаги лъхаше загадъчна, типично женска миризма, напомняща за салона, в който работеше. Хенри харесваше тази миризма. Според него жените бяха удивителни същества. Амбър, администраторката в салона за красота, в който работеше Сидни, беше хубавичка и миришеше по същия начин. Не криеше, че го харесва, обаче Сидни май ревнуваше. Не че беше влюбена в него, но сякаш го смяташе за своя собственост. Той често се питаше дали е срамно да се надява, че някой ден тя ще го обикне.

Изправи се на крака и затича обратно към къщата, подир него като опашка на комета трептеше яркочервена светлина.

* * *

От прозореца на стаята си Лестър наблюдаваше как внукът му тича като обезумял. Всички мъже от фамилията Хопкинс (разбира се, той не правеше изключение) си приличаха. Той не приемаше общоприетото схващане, че възрастните хора не изпитват страст. Преди много години, когато се бе запознал със скъпата си Алма, той подпалваше дървета, като застанеше под тях нощем. Мечтаеше внукът му да срещне жена, с която да е щастлив, както той бе щастлив със съпругата си. Тичането нощем беше първият етап. След време, ако Сидни се окажеше голямата му любов, Хенри щеше да престане да бяга без посока и да затича към нея.

* * *

Клеър си казваше, че понякога е приятно да чакаш — да дойде Коледа или хлябът да втаса. Друг път обаче бе истинско мъчение, например когато чакаш нечии гостенки да си заминат.

Всеки ден призори Тейлър я чакаше в градината. Целуваха се, той й шепнеше думи, които я караха да се изчерви, когато си ги спомнеше. После, преди хоризонтът да се обагри в розово, Тейлър си тръгваше и я утешаваше: „Остават само три дни.“ „Само два.“ „Един.“

Ден преди заминаването на Рейчъл Клеър я покани на обяд заедно с Тейлър, понеже така повеляваше южняшката традиция, но най-вече защото искаше да е повече време с Тейлър, а не можеше да покани само него.

Подреди масата на предната веранда и сервира цветове от тиквички, пълнени със салата с пуешко месо. Знаеше, че той не се влияе от ястията й, но това не се отнасяше за Рейчъл. Цветовете от тиквички спомагаха за проумяване на истината. Червенокосата натрапница трябваше да проумее, че Тейлър не й принадлежи.

— Изглежда вкусно! — Рейчъл седна до масата и критично изгледа Клеър от главата до петите. Може би беше симпатична — Тейлър я харесваше, което означаваше, че тази жена има качества, но си личеше, че още е влюбена в него. А внезапната й поява съвсем не беше невинна, както тя се мъчеше да докаже. Не, присъствието й тук бе предшествано от дълга история.

История, която Клеър нямаше желание да научи.

— Радвам се, че имате възможност да се опознаете, преди утре да си заминеш. — Тейлър се усмихна на Рейчъл.

— Не бързам за никъде — отвърна червенокосата, а Клеър за малко не изпусна каната със студена вода.

— Опитай тиквичките — промърмори.

Обядът се оказа истинска катастрофа — страст, нетърпение и гняв се сблъскваха като ветрове от различни посоки. Маслото се стопи. Хлябът се препече, въпреки че тостерът беше изключен. Чашите с вода се преобръщаха.

— Тук става нещо странно. — Бей скочи от стола си, грабна шепа чипс и тръгна към градината, за да се излегне под ябълковото дърво, което според нея си беше съвсем обикновено. В края на краищата определението за странно зависи от мирогледа на всеки човек.

— Време е да тръгваме — заяви Тейлър.

Рейчъл веднага стана и се обърна към Клеър:

— Благодаря за обяда. — Но премълча онова, което си мислеше: „Той идва с мен, няма да ти го оставя.“

Обаче Клеър го чу.

Вечерта Сидни се върна от работа и завари сестра си под душа; водата се изпаряваше от горещото й тяло и дори отвън къщата беше обвита в гъста мъгла. Клеър изплашено подскочи, когато Сидни отвори вратата на банята и се пресегна да завърти крана на душа: