— Мисля, че го направи, за да й се присмееш — каза Хенри и седна до нея на скамейката. — Забелязах, че напоследък се обличаш като нея и сега тя ти е пример за подражание.
— Вярно е — промълви Сидни. — Само че отначало носех нейните дрехи, понеже не бях взела своите.
— Заминала си набързо, така ли?
— Да — лаконично отвърна тя, без да навлиза в подробности. Радваше се на приятелството му, струваше й се, че са се върнали в миналото и отново са хлапета. Дейвид нямаше място в този й живот. Той дори преставаше да съществува, когато тя беше с Хенри, който не настояваше за нещо повече от приятелство. — Явно и ти си бил на онази вечеринка.
Той кимна и отпи от кафето си:
— Тогава ходех с Шийла Баумгартен. Тя беше много по-голяма от нас.
— Имал ли си много гаджета? Май не те виждах на купоните на съучениците ни.
Хенри вдигна рамене:
— Да, излизах с момичета. През последната година в гимназията ходех с първокурсничка от университета в Северна Каролина.
— Студентка, а? — Сидни игриво го ръгна с лакът. — Май харесваш по-зрели гаджета.
— Дядо ми твърди, че всички мъже от нашия род вземат за съпруги по-възрастни от тях жени. Понякога си мисля, че донякъде твърдението му отговаря на истината.
Сидни се засмя:
— Затова ли той ме попита колко съм годишна, когато с Бей бяхме у вас на сладолед?
— Разбира се. Непрекъснато се опитва да ми намери приятелка. Но само при условие, че е по-голяма от мен.
Сидни отдавна имаше намерение да му предложи нещо, обаче все отлагаше, понеже не искаше да го загуби като приятел.
— Сещаш ли се за колежката ми Амбър? Тя е почти на четирийсет и много те харесва. Искаш ли да ви уредя среща?
Хенри наведе глава, но не отговори. Сидни се надяваше, че не го е обидила. Пресегна се и го помилва по главата, сякаш той беше онзи малчуган, който и преди години, и сега беше единственият й приятел:
— Ей, препоръчвам ти да носиш бейзболна шапка, иначе ще изгориш от слънцето.
Хенри вдигна глава, обърна се към нея и я изгледа — странно, но в погледа му сякаш се четеше тъга.
— Помниш ли първата си любов? — промълви.
— О, да. Хънтър Джон Матисън. Беше първото момче, което ме покани на среща. Коя беше твоята първа любов?
— Ти.
Сидни се засмя — той явно се шегуваше.
— Аз ли?
— Влюбих се в теб в шести клас… през първия учебен ден. Чувството ме зашемети, оттогава не събрах смелост да ти проговоря. Докато съм жив, ще съжалявам за нерешителността си. Като те видях на Четвърти юли, същото чувство отново ме връхлетя. Само че този път бях твърдо решен то да не попречи на приятелството ни.
Сидни не вярваше на ушите си:
— За какво намекваш, Хенри?
— Че не желая да излизам с колежката ти Амбър.
Ненадейно всичко се промени. Тя вече не седеше до малкия Хенри, а до мъжа, влюбен в нея.
В ранния следобед Ема влезе в дневната на разкошната си къща. Още беше в отвратително настроение, въпреки че няколко часа обикаля магазините, надявайки се пазаруването да я разведри. В центъра срещна откачената Иванел Франклин, която заяви, че я е търсила под дърво и камък, защото трябвало да й даде две монети от двайсет и пет цента.
Тя взе парите и фактът, че дори й стана забавно, доказваше колко ужасен е бил денят й.
Допусна грешка, като прие да обядва с Ариел, за да й покаже покупките си от най-луксозните магазини в града. Майка й я упрекна, че е пропуснала да се снабди със секси бельо, с което непременно щяла да вземе ума на Хънтър Джон. Ема покорно се върна в магазина, макар да се съмняваше, че евтиният трик ще подейства. С Хънтър Джон не се бяха любили повече от седмица.
Тя изпусна пликовете с покупките, като видя съпруга си. Той седеше на канапето и прелистваше някакъв албум, поставен на масичката пред него. Свалил беше сакото и вратовръзката си, ръкавите на ризата му бяха навити.
— Каква приятна изненада! — възкликна Ема, въпреки че сърцето й се сви от тревожно предчувствие. — Какво търсиш у дома по това време?
— Излязох от работа по-рано. Чаках те.
— Къде са момчетата? — попита тя и дяволито му намигна, намеквайки, че ако са сами, могат да отидат в спалнята. За секунда щеше да си сложи прозрачния черен сутиен и бикините прашки с мъничките червени фльонги.