— Бавачката ги заведе на кино, после ще обядват навън. Исках да останем насаме, за да поговорим.
— О! — Тя стисна юмруци. Тонът му не вещаеше нищо добро. Посочи албума на масичката, опитвайки се да отклони разговора в безопасна посока. — Какво разглеждаш?
— Годишникът ни от гимназията.
Сърцето на Ема се сви, сякаш съпругът й бе добавил: „Албумът на несбъднатите ми надежди.“
Беше подредила в домашния му кабинет всички негови спортни трофеи, на стените висяха рамкирани снимки, доказващи успехите му на футболния терен — свидетелства за онези години от живота му, с който Хънтър Джон би могъл да се гордее.
Години, от които тя го беше лишила.
Ема прекоси дневната и седна до него на канапето, но не се осмели да го докосне. Страхуваше се, че ако действа прибързано, ще предизвика гнева му. Крадешком погледна отворения албум. На всички снимки бяха тримата — тя, Сидни и Хънтър Джон. На една бяха фотографирани в „Купола“ — покрития двор пред столовата, където понякога излизаха тайно да изпушат по цигара. На друга тримата се кривяха пред обектива, застанали до шкафчетата си в коридора на училището, на трета празнуваха блестящото участие на Хънтър Джон в юбилейния футболен мач.
— Бях влюбен в Сидни — промълви той. Странно, но Ема изпита облекчение въпреки признанието му. После обаче Хънтър Джон каза нещо, което я порази:
— Вече разбирам, че е било само младежко увлечение, но тогава бях на друго мнение. Само че това не е най-важното. Виж тези снимки — на всяка гледам Сидни. Ти — също. След време я забравих. Но не и ти, Ема. Питам се дали в продължение на десет години Сидни е присъствала в брака ни, без да разбера. Така ли е?
Ема стискаше зъби да не се разплаче. Сълзите я загрозяваха. Клепачите и носът й подпухваха, гримът й се стичаше по страните й.
— Не знам — промълви. — Обаче често се питам дали ако имаше възможност да върнеш миналото, отново би постъпил по същия начин. Би ли избрал мен?
— Затова ли се стараеш толкова? Страхотна си в леглото, поддържаш дома ни изряден… Нима причината е, че се страхуваш да не те изоставя?
— Не! — отчаяно възкликна тя. — Правя го, защото те обичам! Но чувствам вина, защото ти отнех правото на избор. Заради мен се отказа от следването и от мечтаното пътуване до Европа. Вместо да си живееш живота, набързо стана баща на две деца. Тайничко си признавах, че ти съсипах живота заради омразата си към Сидни. Ненавиждах я, задето обичаше нея, а не мен, затова те прелъстих. Оттогава непрекъснато се старая да ти се реванширам, че провалих плановете ти.
— Грешиш, Ема! Не ми отне правото на избор. Та нали избрах теб!
— Нима, когато отново видя Сидни, не се запита какъв щеше да е животът ти, ако не се бяхме оженили? Не ни ли сравни? Не ти ли хрумна поне за миг, че щеше да си по-щастлив без мен?
— Не! — Хънтър Джон изглеждаше объркан. — През тези десет години много рядко се сещах за нея. Сърцето ми не трепна, когато разбрах, че се е върнала. Обаче ти непрекъснато ми я натрапваш. Повярвай, тя няма място в живота ни.
— О! — Ема се извърна и с пръсти избърса сълзите си, за да не потекат по страните й.
Той нежно я хвана за брадичката и я накара да го погледне:
— Щастлив съм с теб, Ема. Всеки ден от живота ми е изпълнен с радост и трепетно очакване. Ти ме разсмиваш, стимулираш мозъка и либидото ми. Понякога изобщо не те разбирам, но нищо не може да се сравни с удоволствието сутрин да се събуждам до теб, а вечер да се прибирам у дома при теб и децата. Аз съм най-щастливият човек на света. Обичам те лудо — не подозирах, че мога да обичам така друго човешко същество.
— Сидни…
— Не! — прекъсна я той и отдръпна ръката си. — Не започвай отново. Нима с нещо ти показах, че съжалявам за избора си? Положих нечовешки усилия да ти докажа обичта си, но наскоро очите ми се отвориха. Проблемът не е помежду ни, а между двете ви със Сидни. Подозирам, че отчасти и майка ти има вина. Запомни — обичам теб, а не Сидни. Искам да живея с теб, а не с нея. Вече не сме младежите на тези снимки. — Той затвори албума, заличавайки юношеските мечти за спортна слава и пътуване на автостоп из Франция. — Поне аз не съм.
Ема докосна бедрото му и по навик плъзна ръка нагоре — умът й все мислеше за секс и винаги щеше да е така.
— И аз не го искам, Хънтър Джон, честна дума.
Съпругът й изпитателно я изгледа:
— Мисля, че тя се върна завинаги, Ема.
— Имаш право.
— Върна се в града — добави той. — Не и в живота ни.