— Така ли?
Той поклати глава:
— Опитай се, Ема. Друго не искам.
Тринайсета глава
Фред седеше зад бюрото в канцеларията си и се взираше в уреда за рязане на манго.
Как ли трябваше да изтълкува подаръка от Иванел?
Джеймс обичаше манго. Може би трябваше да му се обади и… да го покани да хапнат плодове?
Защо посланието не беше по-конкретно? Защо го бе получил чак сега?
За какво му беше глупавата джунджурия? Как щеше да му помогне да си върне Джеймс?
Дни наред си блъскаше главата над загадката и чакаше някаква поличба, нещо, което да му покаже как да постъпи.
На вратата се почука и в канцеларията надникна заместник-управителката Шели:
— Фред, търси те един човек.
— Ей сега идвам. — Той грабна сакото си, преметнато на облегалката на стола, и го облече.
Излезе в търговската зала и видя, че Шели разговаря със Стив Маркъс, който водеше кулинарните курсове в „Ориън“. Двамата с Фред се познаваха от години и често разговаряха за разни кулинарни специалитети, разменяха си рецепти. Той се вцепени. На сбогуване Джеймс му беше препоръчал да се сближи със Стив. „Въобразявам си глупости!“ — помисли си, но едва се насили да се приближи до посетителя. Не искаше да се „сближава“ с него в онзи смисъл, който Джеймс влагаше в думите си.
Стив му подаде ръка:
— Здравей, много ми е приятно.
Фред се здрависа с него и промърмори:
— Какво те води насам?
— Идвам да те поканя на безплатен курс, спонсориран от университета — любезно отвърна Стив. Беше симпатичен и добродушен човек, а според Фред най-хубавото в него беше, че ноктите му винаги бяха идеално поддържани. — Целта на курса е да се демонстрира използването на технически нововъведения за улесняване на работата в кухнята. Ти ще ни бъдеш много полезен, защото си специалист кулинар и знаеш какви продукти се предлагат в местните магазини.
„Не, прекалено скоро е!“ — помисли си Фред. Почувства се, сякаш някой се опитваше да го събуди в ранни зори.
— Виж, не мога да обещая… не знам какви ангажименти имам тази седмица…
— Започваме утре вечер. Зает ли си?
— Ами…
— Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат. Виж, не те насилвам, но ще ми е приятно да дойдеш. Утре вечер в шест, ако си свободен. — Той извади портфейла си от задния си джоб. — Ето визитка с телефонния ми номер. Обади се, ако ти хрумне някакъв въпрос.
Фред взе визитката. Беше топла от допира с тялото на Стив.
— Ще си помисля — промърмори.
— Чудесно. Чакам те.
Фред се върна в канцеларията и се отпусна на стола си. „Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат.“
Например устройство за рязане на манго.
Толкова дълго бе чакал Иванел да му даде нещо. Беше сигурен, че подаръкът й ще накара Джеймс да се върне.
Набра номера на мобилния му телефон. Разтревожи се след десетото позвъняване, но си каза: „След двайсетото ще съм сигурен, че целта на глупавия уред не е да ми го върне.“
Изчака трийсетото.
Четирийсетото.
Петдесетото.
Бей седеше под ябълковото дърво и наблюдаваше приготовленията за празненството. Всичко изглеждаше наред, но тя изпитваше необяснимо безпокойство. Може би защото в най-отдалечените кътчета на градината бяха започнали да изникват трънаци — толкова малки и така добре прикрити, че дори Клеър, която знаеше всичко, случващо се в градината, още не ги виждаше. Или пък ги беше забелязала, но не им беше обърнала внимание. Беше щастлива, а щастливите хора забравят, че на света има и злини. За разлика от нея Бей не изпитваше толкова безоблачно щастие, че да забрави. Нещата още не бяха наред. Вярно, че Тейлър беше престанал по цяла нощ да броди из двора и да излъчва червеникави светлинки, освен това вече десетина дни не бяха подушвали одеколона на Дейвид и майка й се усмихваше много по-често, и беше по-склонна да говори за Хенри. А тя, Бей, скоро щеше да ходи на детска градина. Може би това беше причина за тревогата й. Знаеше, че майка й е излъгала и я е записала под фалшиво име.
А може би се терзаеше, защото още не беше открила как да направи така, че да пренесе съня си в действителността. Опитала беше какво ли не, но нищо не хвърляше светлинки върху лицето й, а майка й й беше забранила да изнася от къщи кристалните чаши, за да експериментира. Нямаше начин да възпроизведе и плющенето на хартия под вятъра. Дни наред не подухваше дори слаб ветрец. Но щом майка й и леля й се опитаха да застелят градинската маса с елегантна светлобежова покривка, ненадейно се изви вихър. Изтръгна покривката от ръцете им и тя полетя, сякаш палаво дете я беше омотало около главата си и тичаше из градината. Сидни и Клеър се разсмяха и хукнаха да я гонят.