И двете бяха щастливи. Сутрин добавяха към овесената си каша венчелистчета от рози, вечер заедно миеха чиниите, кискаха се и си шепнеха. „Може би това е най-важното — помисли си Бей. — Не бива да се тревожа.“
Вятърът подгони по небето големи облаци, бели и сиви като циркови слонове. Тя легна под дървото и ги загледа как отминават.
— Ей, дърво — прошепна след малко. — Какво ще се случи?
Листата му прошумоляха, една ябълка тупна на земята до нея. Бей дори не я погледна.
Очевидно трябваше да чака, за да разбере как ще се развият събитията.
— Извинете — извика някакъв човек, който стоеше от другата страна на бензиновата колонка.
След миг застана пред нея, силуетът му се очерта на фона на буреносните облаци, черни като очите му.
Ема пълнеше с бензин кабриолета на майка си, Ариел седеше зад волана и оправяше грима си. Като чу гласа на непознатия, тя се обърна, усмихна се, слезе от колата и застана до дъщеря си.
— Здравейте — подхвърли кокетно.
Днес отново бяха ходили на покупки. Ема и Хънтър Джон щяха да прекарат сами уикенда в един курорт, после щяха да заведат момчетата в Дисниленд. Ариел настоя да купи на дъщеря си нов бански костюм (много оскъден, тъкмо по вкуса на Хънтър Джон) и Ема не възрази, защото така беше по-лесно. Но каквото и да кажеше майка й, вече не можеше да помрачи щастието й, че е обичана от съпруга си. Ема не я винеше за лошите съвети. Тактиката с прелъстяването неизменно бе печеливша за Ариел. За жалост тя смяташе, че жените от фамилия Кларк непрекъснато трябва да доказват сексапила си и колко са желани. Например, като видя, че дъщеря й разговаря с някакъв мъж, веднага слезе от колата и се наведе да демонстрира пищните си форми, за да докаже колко е секси въпреки възрастта си.
Непознатият беше възпълен, но привлекателен. Усмивката му беше зашеметяваща. Очевидно беше човек със самочувствие, който съзнаваше, че се харесва на жените.
— Здравейте, госпожи. Извинете за безпокойството, но търся една жена. Ще ми съдействате ли?
— Ще се постараем — изчурулика Ариел.
— Името Синди Уоткинс познато ли ви е?
— Уоткинс — повтори Ариел, после поклати глава. — Не съм го чувала, съжалявам.
— Това е град Баскъм, нали така?
— Намираме се извън очертанията му, но да. Карате още малко по магистралата и сте там.
Непознатият бръкна в джоба на елегантното си сако и извади няколко снимки. Подаде на Ариел най-горната:
— Познавате ли тази жена?
Ема също се наведе да разгледа черно-бялата фотография на жена, застанала пред сграда, която май беше францисканската мисия „Аламо“. Облечена беше според модата отпреди най-малко трийсет години.
— Не, съжалявам. — Ариел понечи да му върне снимката, но изведнъж си спомни нещо и отново я погледна. — Един момент. Смътно ми напомня за Лорълай Уейвърли. Нали, Ема? — Дъщеря й внимателно разгледа фотографията и колебливо кимна. — Ако е тя, снимката сигурно е много стара. Лорълай вече не е между живите.
Той й подаде друга снимка:
— Имате ли представа защо тази жена пази снимки на въпросната Лорълай Уейвърли?
Ема едва се сдържа да не ахне. Жената на фотографията беше Сидни, заснета до този мъж. Носеше много тясна и къса вечерна рокля. Кавалерът й властно я притискаше до себе си. Сидни не изглеждаше щастлива. Не приличаше на жена, която е напуснала забутаното родно градче, за да води вълнуващ живот, изпълнен с приключения. Изражението й подсказваше, че тя се чувства като риба на сухо.
Ариел се намръщи.
— Това е Сидни Уейвърли — произнесе с леден тон и побърза да му върне снимките, все едно я беше гнус да ги пипа.
— Сидни? — повтори непознатият.
— Лорълай е майка й. Тази Лорълай беше никаквица и развей прах. Между нас казано, дъщеря й се е метнала на нея.
— Сидни — повтори той, като че ли искаше да запомни името. — Родом е от този град, така ли?
— Роди се и израсна тук, после изчезна, а сега за всеобща изненада отново е в Баскъм. Опита се да отнеме съпруга на дъщеря ми.
Ема я изгледа накриво: