— За какво говориш? — промълви Клеър.
— Божичко! — Иванел се плесна по челото. — Обещах на баба ви да го запазя в тайна от вас.
— Нашата майка е яла от тези ябълки? — невярващо попита Сидни.
Старицата погледа към тавана.
— Прости ми, Мери. Всъщност вече е без значение. Виж си внучките — станаха момичета за чудо и приказ — забърбори, както беше свикнала да беседва с призраците, които не й отвръщаха. Дръпна един стол, седна до кухненската маса и въздъхна. — Баба ви прозря истината едва след като й съобщиха, че Лорълай е загинала при жестока верижна катастрофа. Сподели я с мен два месеца, преди да си отиде от този свят. Доколкото разбрахме, Лорълай е изяла ябълката, когато е била едва десетгодишна. Вероятно през този ден е видяла как ще умре. Оттогава насетне целият й живот е бил подчинен на фикс идеята да не допусне това да се случи. Решихме, че се е върнала в Баскъм и е приела съдбата си, защото дъщеричките й се нуждаеха от дом и грижи. Мери ми каза, че в нощта, преди Лорълай да изчезне за втори път, я заварила в градината. Предполагаше, че е изяла още една ябълка. Нещата вървели добре, може би тя си е помислила, че съдбата й се е променила. Обаче се е лъгала — човек не може да избяга от орисията си. Дървото я харесваше и може би знаеше, че ще й покаже нещо лошо. Затова не я замеряше с ябълки като другите членове на семейството. Но Лорълай се качила на стълба и все пак си откъснала плод. Мери ми каза, че след заминаването на дъщеря си открила стълбата, облегната на стената на гаража. Ей, момичета, добре ли сте?
— Разбира се — отвърна Клеър, но Сидни беше като зашеметена. Едва сега разбираше, че майка й само е следвала предначертаната си съдба. Ала тя, Сидни, бе решила да й подражава, и съзнателно бе живяла безразсъдно.
— Отивам в градината — промърмори Иванел.
— Внимавай. Днес дървото е много опърничаво. Непрекъснато се опитва да премести масата. Дори Бей не може да го усмири — каза Клеър. — Дано не подплаши Тейлър и Хенри.
— Ако смятате да се обвържете с тези младежи, по-добре им кажете истината. Първото, което доверих на бъдещия си съпруг, бе: „Изпитвам необходимост да подарявам на хората разни неща. Такава съм, не мога да се променя.“ Между другото, тогава бях едва шестгодишна. Така или иначе явно го заинтригувах, защото още същата нощ той дойде на прозореца ми. — Иванел грабна торбата си и излезе.
— Как мислиш, вярно ли е? — промълви Сидни. — Тази история за майка ни.
— Във всеки случай има логика. Помниш ли, че след като баба научи за смъртта на мама, още същия ден се опита да изгори ябълковото дърво?
Сидни кимна:
— Не е за вярване, че напуснах Баскъм, за да бъда като нея, а тя е избягала, защото е видяла как ще умре. Защо бях толкова заблудена?
— Ти си от фамилията Уейвърли. Ние знаем прекалено много или не знаем нищо. Няма средно положение.
Изглежда, душевната рана на Клеър беше заздравяла, но Сидни не беше готова да прости.
— Мразя проклетото дърво! — възкликна ядно.
— Все едно е дали го мразиш, или го обичаш. То е вечно наше.
Сидни гневно я изгледа:
— Откакто те дефлорираха, стана много кротка и проявяваш необичайна търпимост.
— Престани да повтаряш тази глупава дума! — Клеър грабна един поднос и започна да подрежда върху него варените царевици. — Иванел има право. Май трябва да кажем на Тейлър и Хенри.
— Хенри вече знае. Това му е хубавото да си с човек, който те познава от дете и те приема, каквато си. Той знае, че сме чудачки.
— Не сме!
— Онзи ден той ми каза нещо. — Сидни застана до сестра си и затърка някакво невидимо петно върху плота до умивалника. — Нещо, което не знаех. Оттогава не ми излиза от главата.
— Казал ти е, че те обича. — Клеър извърна очи към сестра си.
— Как разбра?
Клеър само се усмихна.
— Харесва ми да сме заедно — замислено промърмори Сидни. — Някой ден ще го целуна… да видим какво ще стане.
— И Пандора се запита: „Какво ли има в тази кутия?“ — каза Тейлър, влизайки в кухнята. Приближи се до Клеър и я целуна по шията.
Сидни се усмихна и обърна глава.
След малко Тейлър, Иванел и Бей се настаниха в градината, а двете сестри се заловиха да подредят масата. Хенри, който се беше обадил, че малко ще закъснее, потропа на входната врата. Сидни остави на масата чинията с нарязани домати и моцарела и отиде да му отвори: