— Идваш тъкмо навреме.
Той се държеше както обикновено. Тя — също. Какво се беше променило? Може би нищо. Може би чувството го е имало винаги, обаче тя не го бе осъзнала, защото не вярваше, че прекрасен и добър мъж като Хенри може да е влюбен в нея.
— Извинявай, че закъснях, но беше наложително.
— Жалко, че дядо ти не дойде.
— Случи се нещо много странно — каза Хенри и я последва в кухнята. — Малко преди да тръгна за насам, Фред пристигна с колата и доведе Иванел. Тя обясни, че трябвало да даде нещо на дядо. Оказа се книга, която отдавна искал да прочете. Каза ми да не го мисля — сега си имал забавление, пък и краката много го болели, затова отказал поканата ви. Между нас казано, мисля, че това е само повод да не дойде. Така или иначе трябваше да изчакам Ивон, която ще го наглежда, докато ме няма.
— Иванел не спомена, че е идвала у вас.
— Много бързаше. Фред щял да ходи на някакъв курс и не искала да го бави. — Той потри ръце. — Е, най-после ще видя прословутото дърво на Уейвърли.
— Да те предупредя: първо, за нищо на света не яж ябълки, второ, пази се.
— От какво?
— Ще видиш. — Тя се усмихна. — Много си елегантен.
— А ти си прекрасна с тази бродирана пола. Знаеш ли, че в осми клас седях зад теб в часовете по история и докосвах косата ти, без да усетиш?
Сърцето на Сидни запърха като пеперуда. Без да се замисля, тя пристъпи към Хенри и го целуна. Той залитна и се облегна на хладилника, повличайки и нея. Разноцветните хартиени салфетки, които Клеър беше оставила върху хладилника, се разлетяха около тях като конфети, сякаш къщата ги поздравяваше.
Най-сетне тя се отдръпна. Хенри изглеждаше като човек, оживял след тежка бомбардировка. Колебливо сложи ръце на раменете й и тя почувства, че я побиват тръпки.
Какво беше това? Наистина ли бе усетила…
Целуна го отново, за да се увери.
Отново изпита същото чувство и сърцето й лудо затуптя. Беше целувала много мъже, които я желаеха, но нито един не я обичаше. Беше забравила! Забравила бе, че за любовта няма прегради.
Хенри я погледна в очите и прошепна:
— Защо?
— Исках да се уверя.
— В какво?
Тя се усмихна:
— После ще ти кажа.
— Да те предупредя — вече няма да ме навиеш да се срещам с колежката ти Амбър.
Сидни се засмя, хвана го под ръка и го поведе към градината. Не чу звъненето на телефона, нито съобщението, което се записа на секретаря.
„Сидни? Обажда се Ема. Аз… искам да те предупредя, че някакъв човек търси теб и дъщеря ти. Стори ми се… стори ми се много зъл. — Тя замълча за миг, после добави: — Пази се.“
Опитваха от вкусната храна, оживено разговаряха, а времето неусетно летеше. Коленете на Хенри и Сидни се допираха под масата. Не й се искаше да помръдне дори за да вземе от коритото, пълно с лед, бутилка с бира или лимонада. Докато усещаше допира с Хенри, нямаше да размисли, нямаше да си каже, че той заслужава жена, по-достойна от нея, или че тя не заслужава толкова добър мъж.
След като се нахраниха, Клеър вдигна чашата си за тост:
— Да пием за храната и цветята.
— За любовта и веселието — обади се Тейлър.
— За миналото и настоящето — каза Хенри.
— За бъдещето — усмихна се Иванел.
— За ябълковото дърво — изчурулика Бей.
— За… — Сидни млъкна — бе надушила позната миризма на одеколон.
Не, не, не! Не тук и не сега! Защо мисълта за Дейвид я беше връхлетяла тъкмо в този момент?
Дървото потрепери и нещо, което само Тейлър и Хенри взеха за птица, прелетя над тях.
Ябълката падна върху човека, който стоеше до градинската порта.
— Мамка му! — възкликна той и всички, освен Сидни се обърнаха.
Тя усети как пукат строшените й кости. Синини избиха по цялото й тяло. Усети болка там, където липсваше избитият й зъб.
— Здравейте! — дружелюбно извика Клеър. Намираше се в дома си и вярваше, че тук е недосегаема за злото.
— Шшт! — прошепна Сидни. — Бей, скрий се зад дървото! Веднага! Тичай!
Малката, която знаеше кой е неканеният гост, веднага се подчини.
— Сидни, какво има? — разтревожено попита Клеър.
— Този е Дейвид.
Клеър скочи на крака. Тейлър и Хенри се спогледаха — бяха усетили страха на двете сестри — и едновременно се изправиха.
— Кой е Дейвид? — попита Хенри.
— Бащата на Бей — отвърна Клеър, а Сидни едва не се разплака от облекчение, че не й се беше наложило да го изрече.