— Въобразил си е, че ябълките му помагат. — Сидни се усмихна и поклати глава. — След онази вечер не може да им се насити.
— С Тейлър пък стана тъкмо обратното — въздъхна Клеър. — Вече не иска да припари до дървото. Твърди, че вероятно това е единственият полицейски рапорт, в който е записано, че заподозреният е бил прогонен от ябълково дърво. Най-страшното според него обаче е, че докладът не учудил никого.
Бяха се опитали да запазят в тайна от Бей какво се е случило с Дейвид след бягството му от градината, но тя се криеше зад вратите и подслушваше какво си говорят възрастните. Така научи, че арестували баща й в околностите на град Лексингтън в Кентъки. По време на полицейското преследване той катастрофирал с джипа. Измъкнали го невредим от смачканата кола, а той започнал да се моли да не го задържат. Не можел да отиде в затвора, предпочитал да го убият. Същата нощ се опитал да се обеси в ареста.
Баща й знаеше, че в затвора ще му се случи нещо ужасно. Сигурно това бе видял, след като отхапа от ябълката, затова бе избягал, затова се страхуваше да не го заловят.
Мислите за него я натъжаваха. Баща й беше човек без корени, животът му беше напълно безсмислен. Беше син на безлични родители, които бяха починали преди много години. Беше приятел с мнозина, които се страхуваха от него, затова се преструваха, че го харесват.
Бей си казваше, че единствената му смислена постъпка бе да влезе в живота на майка й, за да я накара да се върне в родния дом.
За това му беше благодарна.
А за останалото едва ли щеше да му прости. Надяваше се, че няма да го помни достатъчно дълго, за да разбере дали му прощава.
Много се беше изплашила, като го видя онази вечер. Беше забравила как изглежда, пристъпите му на гняв. Преди той да се появи, страховете й се бяха уталожили, беше щастлива. Искаше й се отново да изпита усещането за спокойствие и сигурност. Дори още сега, докато лежеше в тревата, чувстваше как то постепенно се завръща. Майка й нямаше да се успокои толкова бързо, защото доскоро почти беше забравила миналото и случилото се онази вечер беше разрушило илюзорния й свят. Понякога, когато Сидни и Хенри седяха на верандата, Бей чуваше как той пее на майка й — не с мелодия, а с обещания. Тя искаше Хенри да присъства в живота им, макар че досега не можеше да си обясни защо. Беше същото, като да ти се иска в събота да грее слънце или да закусваш палачинки. Подобни малки удоволствия я даряваха с щастие. С баща си не се чувстваше така. Дори ако той се засмееше, всички около него изтръпваха, очаквайки доброто му настроение бързо да се изпари. Което винаги се случваше.
Само че тя не искаше да мисли за това.
— Сигурно семената са за теб. — Сидни подаде плика на сестра си. — От тях поникват цветя, които са подходящи за булчински букет. С Тейлър вече сте определили датата за сватбата.
— Не, за теб са — възрази Клеър и се опита да й върне плика. — Ако зависеше от Хенри, щяхте да се ожените тайно.
Бей се надяваше Клеър да е права. Често вечер майка й сядаше на леглото й, преди тя да заспи, и говореше за Хенри. Не казваше нищо конкретно, по-скоро подхвърляше намеци, защото явно не искаше да я плаши с мисълта за друг мъж в живота им. Обаче Бей не се боеше. Напротив, бе нетърпелива. Още не беше съумяла да пренесе съня си в реалността и се притесняваше от развоя на събитията. Ами ако баща й беше провалил всичко? Ами ако с идването си тук завинаги им беше отнел възможността да са щастливи?
— Може би семената не означават брак, а бебе — подхвърли Иванел.
Сидни се засмя:
— В такъв случай не са за мен… поне засега. — Клеър замислено се втренчи в белия плик. — А ти, Клеър?
Сестра й вдигна поглед. Усмихна се многозначително.
— Наистина ли? — възкликна Сидни и обгърна с длани лицето й. Бей си каза, че никога не я е виждала толкова щастлива, въпреки че напоследък Сидни все по-често се усмихваше и бе по-безгрижна. Цялата сияеше от радост. Когато човек е щастлив за себе си, чувството го изпълва, а радва ли се заради другиго, то прелива навън. Радостта на майка й беше като слънце, което заслепява. — Божичко! Наистина?
Клеър кимна.
Бей видя как трите жени се прегърнаха и излязоха от градината — не говореха, само се смееха, но жестовете им бяха по-красноречиви от думи.
Ябълковото дърво се полюшваше, като че ли и то се смееше.
Бей се обърна по гръб и се изтегна в тревата под него. Ненадейно чу плющене на хартия. Вдигна очи към снимките, които дървото беше взело през онази нощ преди шест седмици. Те пърхаха под ветреца. Образите вече бяха започнали да избледняват от слънцето и Лорълай постепенно изчезваше.