Бей усещаше, че ако остане тук по-дълго, и образът на баща й ще се заличи.
Толкова обичаше това местенце!
Нещата още не бяха съвсем наред, защото върху лицето й не се отразяваха светлинки и пъстроцветни дъги, но и така беше добре. Всички около нея бяха щастливи. Сънят й почти се беше сбъднал. Не биваше да се тревожи.
Внезапно докосна брошката.
„Почакай! — каза си. — Нима е толкова лесно? Това ли търсих толкова дълго?“
Прехапа устни, пръстите й трепереха от вълнение, затова доста трудно свали брошката.
Тревата беше мека като в съня й. И ароматът на билки и цветя беше същият. Дървото продължаваше да се полюшва и снимките плющяха под ветреца. Бей затаи дъх и вдигна над главата си бижуто, обсипано с фалшиви скъпоценни камъни. Пръстите й отново се разтрепериха… тя се страхуваше да не би отново да се разочарова. Раздвижи брошката наляво-надясно, докато изведнъж светлината избухна като бенгалски огън и разноцветни искрици се посипаха по лицето й. Струваше й се, че усеща допира им — бяха топли като снежинки.
Ненадейно се почувства лека като перце. Засмя се, както не се беше смяла отдавна.
Откога го чакаше! Чакаше това доказателство.
Да, вече всичко щеше да е наред.
Направо съвършено.