Джералд Даръл
Градината на боговете
Посвещавам тази книга на Ан Питърс, някога моя секретарка, останала приятел завинаги, защото обича Корфу и вероятно го познава по-добре от мене.
Една встъпителна дума
Това е третата книга, която пиша за времето, когато пребивавах заедно със семейството си на остров Корфу преди последната световна война. На някои хора може да се види любопитно, че успявам да намеря още материал, за да описвам този период от живота си, затова нека повторя, че в тези години ние бяхме сравнително заможни, особено за страна като Гърция — никой от нас не работеше в общоприетия смисъл на думата и по-голямата част от дните ни минаваше в забавления. А когато човек прекара пет години в подобни занимания, натрупват се доста преживявания.
Едно затруднение, когато си автор на книги с едни и същи или направо еднакви герои е, че не искаш да отегчиш читателя на предишните си книги с безкрайни описания на героите. Същевременно обаче не можеш да бъдеш толкова суетен, та да предполагаш, че всички са чели предишните ти книги и затова в известна степен се налага да приемеш, че читателят за пръв път пристъпва към твое произведение. Трудно се лавира, за да намериш верния тон, и както да не раздразниш стария си читател, така и да не преситиш новия. Надявам се, че съм се справил успешно.
В „Моето семейство и други животни“ — първата книга от трилогията, която написах — казах следното по този въпрос (и не мисля, че бих могъл да го усъвършенствам): „В своята книга се опитах да нарисувам, без да преувеличавам, точна картина на членовете на моето семейство — такива, каквито ги виждах тогава. Смятам обаче, че някои странности в поведението им ще станат по-обясними, ако не пропусна да отбележа, че по време на престоя ни в Корфу всички бяха много млади: Лари, най-големият от нас, беше на двайсет и три години, Лесли беше на деветнайсет, Марго — на осемнайсет, а аз, най-малкият, бях на крехката и впечатлителна десетгодишна възраст. Никога не сме знаели със сигурност възрастта на майка си — по простата причина, че тя не може да си спомни кога е родена, затова само ще се огранича да кажа, че тя беше достатъчно възрастна, за да е родила четири деца. Майка ми също така настоява да обясня, че е вдовица, защото, както тя мъдро забеляза, «кой знае какво ще си помислят хората». За да успея да предам сбито петте години, изпълнени със случки, наблюдения и приятни преживявания, в нещо, което да не излезе обемисто като «Енциклопедия Британика», бях принуден да сгъстявам, окастрям и присаждам, поради което не остана много от естествения ход на събитията.“
Там казвах също така, че съм принуден да пропусна много истории и лица, които исках да опиша. В настоящата книга съм се постарал да запълня тази празнота. Надявам се, че читателите ще изпитат от нея същото удоволствие, каквото явно са получили от „Моето семейство и други животни“ и „Птици, животни и роднини“, издадени по-преди. За мене третата книга представлява описание на много важна част от живота ми — на нещо, което за жалост в днешно време липсва на много деца: истински щастливото и огряно от слънце детство.
Първа глава
Кучета, съсели и бъркотия
„Тутакси трябва да бъде приключен въпросът с този неописуем турчин.“
Тази година имаше изключително плодородно лято, сякаш слънцето бе изтръгнало от острова особено щедър дар: за пръв път видяхме такова изобилие от плодове и цветя, за пръв път морето бе толкова топло и пълно с риба, за пръв път толкова много птици отглеждаха рожби, излюпваха се пеперуди и други насекоми, които пърхаха из околността. Дините със сърцевина като розов сняг, хрупкава и хладна, представляваха внушителни ботанически гюллета, толкова големи и тежки, че всяко би могло да изравни със земята цял град; едрите праскови, оранжеви или румени като месечина по жътва, надничаха от листака с плътни кадифени кожици, издути от сладък сок; жълтите и черни смокини се пукаха от зрелост и в розовите цепнатини се виждаха златистозелените златки, опиянени от пищното и безкрайно великолепие.
Черешовите дървета стенеха под тежестта на плода и градините приличаха на място, където е бил посечен някой грамаден змей, опръскал шумата с алени и виненочервени капки кръв. Царевичните кочани бяха лакът дълги, а когато човек захапеше светложълтата мозайка на зърната, белият млечен сок пръсваше в устата му. По дърветата едрееха и се пълнеха нефритово зелените бадеми и орехи, а нанизите от гладки и изящни маслини проблясваха като лъскави птичи яйца сред шумата.