Малко от викторианските изследователи обаче са имали предимството да бъдат придружавани от човек като Теодор — той бе незаменим като подръчна енциклопедия, която вземаш при пътуване. Виждаше ми се всезнаещ Бог, само че беше още по-хубаво, тъй като Теодор съществуваше в действителност. Всички запознали се с него, се изумяваха не само от невероятната му ерудиция, но и от скромността му. Спомням си как седяхме на верандата сред останките от разточителното угощение към следобедния чай на мама, слушахме изнурените цикади13, които призоваваха нощта, и засипвахме Теодор с въпроси. Той стоеше, облечен в изрядния си туидов костюм14, русата коса и брадата му бяха в безупречен вид, а очите му блясваха от интерес при въвеждането на всяка нова тема.
— Теодор — попита го Лари, — в Палиокастрицкия манастир има картина, която според монасите е изрисувана от Панайотис Доксерас. Ти как мислиш?
— Ами… — предпазливо започна Теодор, — боя се, че по този въпрос знам твърде малко. Все пак обаче сигурно имам право да кажа, че тази творба по-скоро е на Цадзанис, тъй като има една негова много интересна малка картина в Патера, в тамошния манастир. Сещате ли се, малкият манастир по пътя на север от Корфу. Е, Цадзанис, разбира се…
И през следващия половин час Теодор ни изнесе, макар и накратко, изчерпателна лекция за историята на живописта в Йонийските острови от 1242 година насам, като приключи с думите:
— Но ако искате мнението на специалист, от доктор Парамитиогис ще научите много повече, отколкото от мене.
Не е чудно, че се държахме към него като към оракул. Изразът „Тео казва, че…“ слагаше печат на автентичност и върху най-малкото сведение, което човек се готвеше да сподели; това бе пробният камък, за да се съгласи мама, с каквото и да е — от препоръката да се храни само с плодове до това, колко безопасно е да се държат скорпиони в спалнята. Теодор бе капацитет за всички. С мама можеше да си говори за растения, особено за подправки и готварски рецепти, като същевременно я снабдяваше с криминални романи, каквито притежваше в изобилие. С Марго можеше да си говори за диети, гимнастика и различни мазила, които се предполагаше, че помагат срещу петна по кожата, обриви и акне. Можеше без усилие да се издигне до всяка идея, която започнеше да занимава неспокойния ум на брат ми Лари — от Фройд до вярата на селяните във вампири — а на Лесли обясняваше историята на огнестрелното оръжие в Гърция или зимните навици на зайците. Що се отнася до моя жаден, търсещ и невеж дух, за всички мои въпроси Теодор представляваше извор на знания, от който до насита пиех.
Обикновено той пристигаше в четвъртък към десет часа, разположил се невъзмутимо отзад в кабриолета, със сребристо сива мека шапка на глава, с колекционерското сандъче на колене и сложил до себе си бастуна, върху който имаше малка марлена мрежа. Аз, на крак още от шест часа, гледах дали той се задава откъм маслиновите горички и вече бях изпаднал в отчаяние, че може да е забравил кой ден е днес или да е паднал и да си е счупил крака, или пък да му се е случило някакво друго нещастие.
Голямо беше облекчението ми, когато го виждах да седи отзад в кабриолета, сериозен, невъзмутим и невредим. Слънцето, дотогава сякаш в плен на затъмнение, отново изгряваше. След като церемониално се ръкуваше с мен, Теодор плащаше на кочияша и му напомняше да се върне вечерта в уречения час. После, метнал колекционерската си торба на рамо, той отглеждаше терена, като се поклащаше и лъснатите му до блясък ботинки опираха ту на пети, ту на пръсти.
— Мисля, че… хм… нали разбираш… — започваше той. — Може да се поровим из езерцата близо до… хм… Контокали. В случай, че… хм… няма друго място… където би предпочел да отидем.
С радост заявявах, че езерцата край Контокали напълно ме задоволяват.
— Добре — казваше Теодор. — Една от причините, поради които непременно искам да отида… хм… нататък… е, че пътеката минава покрай един много хубав ров… тоест ров, където съм откривал множество забележителни екземпляри.
Увлечени в оживен разговор, ние тръгвахме, а кучетата, провесили езици и въртящи опашки, напускаха сянката на мандариновите дръвчета, за да ни последват. След малко ни настигаше задъхана Лугареция, понесла торбата с обяда, за който и двамата редовно забравяхме.
Проправяхме си път през маслиновите горички и си приказвахме, като периодично спирахме, за да разгледаме някое цвете или дърво, птица или гъсеница: всичко беше мливо за нашата мелница и Теодор знаеше по нещо за всичко.
13
Големи цвъртящи подобно на скакалците насекоми, хранещи се със сок от кората на дърветата. Б. пр.