Не успях да проследя с подробности последвалата част от драмата, но все пак донякъде я видях. По-късно женската снесе куп яйца, които внимателно загърна в паяжина. Прибра този паяжинен балон в тунела, но всеки ден го измъкваше навън и го окачваше под покрива. Нямах представа дали го правеше, за да могат яйцата да получат повече слънчева топлина, или за да имат достъп до по-чист въздух.
Маскираше яйцата, като прикрепваше отвън остатъци от изядени бръмбари или скакалци.
С течение на времето женската доизгради покрива над тунела и накрая построи мека стаичка над повърхността. Доста дълго наблюдавах това значително архитектурно постижение, но понеже не виждах нищо повече, започнах да ставам нетърпелив. С помощта на скалпел и дълга игла внимателно повдигнах мекия покрив. Очакваше ме изненада, тъй като открих, че около входа има пашкулчета с малки паячета, а в средата лежеше трупът на тяхната майка. Гледката беше ужасна, но и трогателна: паячетата сякаш бдяха над тленните останки на мъртвата си майка. Когато паячетата се излюпиха, наложи ми се да ги пусна на свобода. Снабдяването на осемдесет миниатюрни паячета с храна се оказа толкова труден въпрос, че дори един ентусиаст като мене не можа да го разреши.
Сред многобройните приятели, с които Лари смяташе за нужно да ни притеснява, имаше двама странни художници, които се казваха Лъмис Бийн и Хари Бъни. Бяха американци, при това толкова привързани един към друг, че само след двайсет и четири часа всички в семейството започнаха да ги наричат помежду си Лъми Сладура и Хари Шоколада. Млади и много хубави, те имаха толкова плавни и грациозни движения, сякаш телата им бяха без кости — нещо, което човек очаква да види у цветнокожи, но рядко забелязва у европейци. Е, може би бяха накичени с прекалено много златни гривни и употребяваха, да речем, малко повече — soupcon — парфюм и помада за коса, но бяха приятни и за разлика от някои други художници, които ни гостуваха, работеха усилено. Както повечето американци, бяха очарователно наивни и простодушни, а тези качества, поне що се отнася до Лесли, ги превръщаха в чудесна мишена за дебелашки шеги. Обикновено и аз не стоях настрани, след което разказвах на Теодор какво се е случило и така той се забавляваше невинно също като мен и Лесли. Всеки четвъртък докладвах на Теодор докъде сме стигнали и понякога ми се струваше, че той очаква с по-голямо нетърпение разказите ми за погодените номера, отколкото какво се е случило в моя зверилник.
Лесли имаше дарба за дебелашки шеги и детинската невинност на гостите ни го вдъхнови да завоюва нови върхове. Скоро след тяхното пристигане той ги накара да поздравят особено тържествено Спиро, че най-после е успял да се снабди с документи за турско поданство. Спиро, за когото турците бяха по-лоши и от сатаната и който в продължение на няколко години бе воювал срещу тях, изригна като вулкан.
За щастие мама беше наблизо и побърза да застане между пребледнелите, озадачени и недоумяващи Лъми и Хари и мускулестото бъчвоподобно тяло на Спиро.
Приличаше донякъде на мъничка викторианска мисионерка, изправена пред нападащ носорог.
— Боже, госпожи Дарълс! — изрева Спиро. Чудовищно разкривеното му лице бе почервеняло от ярост, а подобните му на бутове ръце бяха готови да нанесат удар. — Ще ти ги светна тия!
— Успокой се, Спиро — каза мама. — Сигурна съм, че е станала грешка. Сигурна съм, че има някакво обяснение.
— Наричат ме тия гадно турчини — отново изрева Спиро. — Аз съм гърци, не гадно турчини.
— Разбира се, че си грък — утешаваше го мама. — Сигурно просто е станала грешка.
— Грешки, грешки! — извика Спиро, който от гняв започна бързо и сърдито да говори в множествено число. — Не позволявам проклетите педита да нарича мене гадни турчини, ако ме извини за думите, госпожи Дарълс!
Доста време мина, докато мама успее да укроти Спиро и да накара изпадналите в ужас Лъми Сладура и Хари Шоколада да й разкажат ясно какво е станало. Случката й докара тежко главоболие и мама много се разсърди на Лесли.
След няколко дни мама помоли гостите да се преместят от спалнята, където бяха настанени, защото искаше да прави ремонт. Настани ги временно в една от големите и мрачни тавански стаи. Това даде възможност на Лесли да им разкаже историята на звънаря от Контокали, който уж бил обезглавен и умрял на същия таван. През 1604 година или там някъде този звяр бил официален палач и мъчител в Корфу. Отначало измъчвал жертвите, а после, преди да им отреже главите, биел камбаната. Понеже дошъл до гуша на селяните от Контокали, една нощ те се вмъкнали във вилата и го посекли. И сега, като прелюдия към появяването на неговото безглаво привидение с кървящ врат, най-напред се чувал неистов камбанен звън.