Выбрать главу

Сутринта, която бе предвестник, че сред нас ще пристигне графът, не се различаваше от другите сутрини. Бяхме стигнали до последния етап — пиехме кафе — и всеки бе зает със собствените си мисли: сестра ми Марго, вързала с кърпа русите си коси, се бе прехласнала по две книги с кройки и си тананикаше весело, но немелодично; Лесли, вече приключил с кафето, бе извадил от джоба си малък пистолет, бе го разглобил и разсеяно чистеше частите му с носната си кърпа; мама прелистваше една готварска книга в търсене на подходяща рецепта за обяд и беззвучно мърдаше устни, като от време на време се спираше и гледаше втренчено в пространството, докато си припомняше дали разполага с необходимите продукти; Лари, облечен с многоцветен халат, с едната си ръка ядеше череши, а с другата прехвърляше писмата, които четеше.

Аз бях зает с храненето на последната си находка — едно гардже, което ядеше изключително бавно, поради което го наричах Гладстон20, понеже бях научил, че държавникът сдъвква всичко по няколкостотин пъти, преди да го глътне. Докато го очаквах да погълне всяка поредна хапка, аз гледах надолу по хълма към примамливото море и си мислех какво да правя през деня. Дали да не взема магаренцето си Сали и да предприема пътешествие към маслиновите горички във високата централна част на острова, където щях да опитам да уловя агами — гущерите, които живееха по блестящите от гипсови кристалчета скали, припичаха се на слънце и ме измъчваха, като въртяха жълтите си глави и издуваха оранжевите си гуши? Или пък да сляза до езерцето в долината зад вилата, където сигурно се бяха излюпили ларвите на водните кончета? Или да взема последната си придобивка (тази мисъл най-много ме блазнеше), да взема лодката си, и да потегля на голямо пътуване по море.

Напролет заобиколеното почти отвсякъде със суша водно пространство, което отделяше Корфу от континенталния бряг, беше нежно, бледосиньо, а когато пролетта преминеше в горещо, изсушено от жегата лято, цветът на замрялото море сякаш ставаше по-наситен и по-необичаен, така че в зависимост от светлината изглеждаше лилаво — син като в небесна дъга или пък избледняваше до плътно нефритово зелено в плитчините. Вечер, когато слънцето залязваше, то сякаш прокарваше четка по морската повърхност и оставяше пурпурни ивици и петна, тук-там обагрени в златно, сребърно, оранжево и бледорозово.

Лятно време това кротко, сковано от сушата море изглеждаше благонравно — една синя морава, която диша леко и равномерно край брега. Трудно беше човек да повярва, че морето може да освирепява, но дори в тихите летни дни се случваше някъде сред оголените от ерозията хълмове на континента да се издигне горещ и буен вятър и да връхлети с вой острова. Морето потъмняваше толкова много, че ставаше почти черно, гребените на вълните се превръщаха в гейзери от бяла пяна, вятърът ги подемаше, неумолимо ги преследваше, и те — стадо обезумели от страх сини коне, тичаха, докато изтощени се разбият на брега и умрат сред покрова на кипящата пяна.

А през зимата, под стоманено сивото небе, отпуснатото тяло на морето се мърдаше едва-едва. Почти безцветните вълни бяха леденостудени и враждебни, изпъстрени тук-таме с ивици кал и плавей, които дъждът, валял в долините, довличаше в залива.

За мене синьото царство беше съкровищница със странни зверове, които мечтаех да събера и да наблюдавам. Отначало имаше доста неудобства, тъй като можех само да „кълва“ покрай брега като някаква самотна морска птица — ловях само дребосъци из плитчините и понякога се измъчвах при вида на нещо загадъчно и прекрасно, изхвърлено на сушата. След време обаче се сдобих с лодка — с „Тумбел-Нехранимайски“ — и цялото това царство се разкри пред очите ми — от златисто червените скални замъци с техните дълбоки дупки и подводни пещери на север до дългите, блестящо бели пясъчни плажове на юг, чиито дюни приличаха на снежни преспи.

В този ден реших да предприема пътешествие по море и го обмислях толкова вглъбено, че съвсем забравих за Гладстон, който от възмущение хриптеше задъхано насреща ми като астматик, задушен от мъгла.

вернуться

20

Английски премиер — министър (1809–1898), обявил се в защита на българския народ при потушаването на Априлското въстание. — Б.пр.