— А после ще видим какво може да се направи за новото шкафче, което искаш за пеперудите — каза мама.
— А ние с Марго ще ти дадем малко пари за книги — подхвърли Лари, като великодушно присъедини Марго към подкупа.
— Аз пък ще ти дам сгъваемия нож, който ми искаше — каза Лесли.
Съгласих се. Щом щях да търпя графа цял следобед, поне можеше да бъда сравнително добре възнаграден.
Същия ден, когато вечеряхме, мама обясни на графа положението и се впусна в такива хвалебствени речи за риболова, та човек би си помислил, че тя лично го е създала.
— И горещо има? — попита графът.
— Да, ще има топла храна — потвърди мама. — Рибите се наричат кефали и са страшно вкусни.
— Не, и горещо ли на езерото? — уточни графът. — И горещо ли на слънце?
— О… разбирам — каза мама. — Да, много е горещо. Непременно си сложете шапка.
— И отива с яхта на дете? — попита графът, който обичаше да си изяснява нещата.
— Да.
В чест на експедицията графът се докара с бледосини ленени панталони, елегантни светлокафяви обуща, бяла копринена риза, с небрежно вързано на врата златисто синьо шалче и с изискана капитанска шапка. Макар че „Тумбел-Нехранимайски“ отговаряше чудесно на моите нужди, веднага бих се съгласил, че не притежаваше нищо от лукса на океанските яхти. Графът също бързо се ориентира, когато го поведох през лабиринта на старите венециански солници към канала под къщата, където бях закотвил лодката.
— Това… яхта? — попита той учуден и малко уплашен.
Отговорих му, че това наистина е нашият плавателен съд — устойчив, солиден, и както той ще забележи, с плоско дъно, поради което придвижването вътре става по-лесно. Дали графът ме разбра, или не, нямам представа. Може би си помисли, че „Тумбел-Нехранимайски“ е само лодката, с която ще доплаваме до яхтата.
Въпреки всичко графът изящно се прехвърли през борда, суетливо постла носната си кърпа върху седалката и плахо се разположи. Скочих на борда и с помощта на прът започнах да отблъсквам лодката надолу по канала, който на това място беше двайсетина стъпки широк и не по-дълбок от две стъпки. Поздравих се с откритието си от предния ден, когато бях решил, че от „Тумбел-Нехранимайски“ се носи задушлива смрад почти колкото от графа, защото от известно време под дъските се бяха насъбрали много умрели скариди, водорасли и други отпадъци. Затова бях потопил лодката в две педи морска вода и бях изтъркал трюма й така старателно, че сега тя блестеше от чистота и от нея лъхаше приятната миризма на сгорещен от слънцето катран, на боя и на солена вода.
Старите солници се намираха в края на соленоводното езеро и представляваха гигантска шахматна дъска, чиито квадрати се образуваха от пресичащите се под прав ъгъл тихи канали, някои от които бяха широки колкото стол, а други — трийсетина стъпки. Повечето от тези водни пътеки бяха дълбоки само две-три стъпки, но под водата лежеше почти бездънен нанос от лепкава черна тиня. Поради формата си и плоското дъно „Тумбел-Нехранимайски“ се придвижваше сравнително лесно нагоре-надолу по тези канали сред сушата, защото тук поривите на вятъра не причиняваха затруднения на лодката, нито се случваше да я подмятат изникнали изневиделица вълнички — двете неща, които винаги я застрашаваха.
Неудобството обаче се криеше в това, че отстрани каналите бяха обрасли с високи и плътни бамбукови гъсталаци, които, макар да хвърляха сянка, спираха достъпа на вятъра, така че въздухът бе застоял, тежък, горещ и ужасно вонеше — като от торище. Известно време изкуственият аромат, носещ се от графа, съперничеше на естествените миризми, но накрая природата победи.
— Смрадливо — подхвърли графът. — Във Франция вода има хигиена.
Обясних му, че скоро ще излезем от канала и като стигнем до езерото, вече няма да мирише.
— И горещо — беше следващото откритие на графа, който бършеше лицето и мустаците си с напарфюмирана кърпичка. — И горещо много.
Бледото му лице обаче бе придобило лек виолетов оттенък. Тъкмо се готвех да му отговоря, че и това затруднение ще бъде превъзмогнато с пристигането ни в свързаното с морето езеро, когато се стреснах, защото забелязах, че нещо не е наред с „Тумбел-Нехранимайски“. Лодката се беше пльоснала в мътната вода и почти не помръдваше като я отблъсквах с пръта. Първоначално не се сещах какво може да й е станало — не беше опряла в дъното, защото знаех, че в канала няма натрупан пясък. Изведнъж обаче забелязах, че отдолу се просмуква вода, върти се в кръг и вече почти е покрила дъските. „Не е възможно! — помислих си аз. — Не е възможно лодката да се е пробила!“