Не можех да откъсна очи от водата, която се покачваше и стигна до обувките на графа, който нищо не подозираше. Изведнъж се сетих какво се бе случило. Когато мих дъските, бях отпушил дупката в дъното на лодката, за да влиза морска вода. Явно след това не съм я запушил достатъчно старателно и сега през нея влизаше вода от канала. Първата ми мисъл беше да вдигна дъските и да запуша плътно дупката, но краката на седналия граф вече бяха по-топени в около педя вода, така че ми се видя наложително да насоча лодката към брега, докато все още можех донякъде да я управлявам, и да сваля изискания пътник на сушата. Не се вълнувах, че „Тумбел-Нехранимайски“ щеше да ме остави в канала — и без това непрекъснато влизах и излизах от каналите, като че бях воден плъх, когато търсех водни змии, костенурки, жаби и разни други гадинки, но ми беше ясно, че графът няма да погледне благосклонно на перспективата да гази две стъпки вода, под която има неопределено количество тиня. Усилията ми да обърна към брега тежката като олово лодка, пълна с вода, бяха направо свръхчовешки. Постепенно усетих, че неподвижната маса започна да помръдва и носът на лодката неохотно се обръща към сушата. Сантиметър по сантиметър я намествах по посока на бамбука и едва на пет — шест крачки от брега графът забеляза какво става.
— Mon Dieu!30 — извика той с писклив глас. — Ние потъва! Мой обувка потъва! Лодка, тя също потъва!
За миг задържах пръта, за да успокоя графа. Казах му, че не го заплашва опасност, че трябва само да седи неподвижно, докато го сваля на брега.
— Мой обувка! Погледни мой обувка! — извика той, като сочеше загубилите цвета си подобия на обувки, от които се стичаше вода. Имаше такъв разярен вид, че едва успях да сдържа смеха, който ме напуши.
Обясних му, че само след миг вече ще се намирана твърда земя. И ако ме беше послушал, точно така щеше да стане, защото успях да докарам „Тумбел-Нехранимайски“ на две крачки от бамбука. Графът обаче прекалено много се безпокоеше за състоянието на обущата си и това го подтикна към голяма глупост.
Независимо че извиках, за да го предупредя, той погледна през рамо и като видя, че сушата е съвсем наблизо, стана и скочи върху мъничката палуба на „Тумбел-Нехранимайски“. Намерението му явно беше оттам пък да скочи на безопасния бряг, щом като лодката се доближи още повече, но не беше взел предвид нейния характер.
Обикновено лодката имаше кротък нрав, но проявяваше и някои капризи, един, от които бе, че не търпеше човек на палубата. В подобен случай се извърташе и рязко се отместваше, като че беше обучен кон от каубойски филм, и хвърляше човека зад борда. И сега постъпи по същия начин с графа.
Той падна с вик в канала, разперил ръце и крака, сякаш бе тромава жаба, а кокетната му капитанска шапка се понесе към бамбуковите корени, докато той се мяташе из гъстата като овесена каша тинеста вода. Обзе ме смесено чувство на боязън и задоволство. Доволен бях, че графът се намокри, макар да знаех, че семейството никога няма да повярва, че това не е нагласено от мене. Боях се обаче, защото се мяташе. Когато е на плитко, човек инстинктивно се мъчи да се изправи, но в случая всяко усилие караше графа да затъва все по-дълбоко в лепкавата кал. Веднъж по време на лов Лари падна в един от тези канали и потъна толкова дълбоко, че се наложи Марго, Лесли и аз да обединим усилията си, за да го измъкнем. Ако графът се заклещеше надълбоко в тинята, нямаше да ми стигнат силите да го извадя сам, а докато доведа помощ, той можеше направо да изчезне в мазната тиня. Оставих лодката и скочих в канала, за да му помогна. Умеех да се придвижвам в тинята, пък и тежах четири пъти по-малко от графа, така че не хлътнах като него. Извиках му да не мърда, докато не стигна до него.
— Merde!31 — каза графът, от което разбрах, че все още държи устата си над водата.
Опита да се изправи, но ужасната лакома кал го държеше в прегръдките си и като нададе отчаян вик, подобно на осиротяла чайка, графът замря. Дотам се беше уплашил от тинята, че когато стигнах до него и се помъчих да го изтегля към брега, той започна да кряска, да пищи и да ме обвинява, че искам да го натикам още по-надълбоко. Детинското му поведение ми се видя толкова неподходящо за случая, че щеше да ми стане зле от смях, а това само навреди на графа. Беше превключил на френски и говореше бързо като картечница, а аз, понеже владеех езика съвсем слабо, нему разбирах. Накрая успях да възпра неприличния си смях, отново го хванах под мишниците и започнах да го влача към брега. Тогава изведнъж ми хрумна колко нелепо би се видяло на един страничен наблюдател положението, в което бяхме изпаднали — дванайсет годишно момче се мъчи да спаси един двуметров мъж — и тогава пак ме напуши смях, седнах в тинята и се превивах, докато ми излязоха сълзи на очите.