— Защо се смее? Защо се смее? — пищеше графът, като се опитваше да се извърти, за да погледне през рамо към мене. — Не се смее, а дърпа, vite32, vite!
В крайна сметка, като хълцах от смях, аз започнах отново да влача графа, докато не стигнахме сравнително близо до сушата. Тогава го оставих и се изкачих на брега.
Това предизвика нов истеричен пристъп.
— Не си отива, не си отива! — виеше той, обзет от паника. — Аз потъна, не си отива!
Не му обърнах внимание. Избрах седем от най-дългите бамбукови стебла наблизо и започнах да ги навеждам едно по едно, докато се разцепиха по дължина, без обаче да се пречупят. После ги извих, за да стигнат до графа. Представляваха нещо като зелен мост между него и сушата. Следвайки моите указания, графът се обърна и започна да се изтегля по тях, докато стигна брега. Когато най-подир неуверено се изправи на нозе, изглеждаше така, сякаш долната част на тялото му е била потопена в размекнат шоколад. Понеже знаех, че лепкавата кал изсъхва без време, предложих му да изстържа част от нея с бамбукова клонка. Графът ми хвърли убийствен поглед и каза, обзет от бяс:
— Espece de con!33
Несигурните ми познания по езика не ми позволиха да си преведа думите му, но въодушевлението, с което ги изрече, ме караше да предполагам, че си струва да ги запомня добре. Тръгнахме към къщи. Графът кипеше като сярна киселина. Както и очаквах, тинята по краката му засъхна с едва ли не магическа скорост и не след дълго той изглеждаше така, като че бе обут със светлокафяви панталони, представляващи мозаична главоблъсканица. Гледан отзад, до такава степен напомняше бронираната задница на индийски носорог, че без малко отново да прихна.
Може да се каже, че такъв ни бил късметът: двамата с графа стигнахме до вилата точно когато огромният „Додж“, натоварен със зачервените от виното мои роднини и каран от нашия начумерен бъчвоподобен и самоизбрал се за целта ангел — хранител Спиро Хакиаопулос, намали ход пред портата. Колата спря и всички втренчиха невярващи очи в графа. Пръв се съвзе Спиро.
— Божке, госпожо Дарълс! — рече той, завъртя масивната си глава и радостно погледна мама. — Господинчо Джерис наредил копелетата!
Той, изглежда, изразяваше чувството на цялото семейство, но мама премина към нападение.
— За Бога, графе! — започна тя с добре престорени нотки на ужас в гласа. — Какво сте си позволили да направите със сина ми?!
Графът беше дотолкова слисан от дързостта на укора й, че я гледаше с отворена уста.
— Миличък Джери — продължи мама, — бъди добро момче, иди и свали от себе си тия мокри дрехи, преди да си хванал настинка!
— Добро момче ли?! — повтори графът с писклив глас, като не вярваше на ушите си. — C’est un assassin! C’est un espece de…34
— Чакай, чакай, добри ми приятелю — рече Лари, като прегърна графа през калните рамене. — Сигурен съм, че е станала грешка. Ела да пиеш един коняк и да се преоблечеш. Да, да, бъди спокоен, брат ми ще си изпати за това. Разбира се, че ще го накажем. И Лари въведе гласовития граф в къщата, а останалата част от семейството ме наобиколи.
— Какво си му направил? — попита мама.
Отговорих, че нищо не съм му направил, че единствено графът и никой друг е виновен за собственото си състояние.
— Не ти вярвам — рече Марго. — Винаги така казваш.
Възразих, че ако аз бях причината, щях с гордост да си призная. Логиката на тази моя мисъл направи силно впечатление на семейството.
— Пет пари не давам дали е заради Джери, или не — заяви Лесли. — От значение е само крайният резултат.
— Е, върви си сложи други дрехи, миличък — помоли ме мама, — а после ела в моята стая да ми разкажеш подробно как успя да го направиш.
Ала историята с „Тумбел-Нехранимайски“ не доведе до последствията, на които всички ние се надявахме… Графът беше непреклонен и остана, сякаш за да накаже всички ни, като започна да се държи двойно по-нахално от преди. Аз обаче вече не бях обладан от мисълта да му отмъщавам — всеки път, когато си представях как се мяташе в канала, ме обземаше неудържим смях, който струваше повече, от каквито и да е обиди.
При това графът неволно беше добавил нов чудесен израз към френския ми речник. Използвах го един ден, когато бях направил грешка в съчинението си на френски език, и установих, че не е трудно да се произнесе. Но ефектът върху учителя ми господин Кралевски беше доста неочакван. Той тъкмо крачеше напред-назад из стаята с ръце на гърба и ми приличаше на гърбаво джудже, изпаднало в унес. Когато ме чу, сепна се изведнъж и очите му широко се отвориха, като че джуджето бе пипнало гъба, по която тече електрически ток.