— Ехей! — извика той, като влезе олюлявайки се в спалнята. Разкривената му челюст трепереше, редичката му брада и косите му стърчаха, а зачервените му очи сълзяха. — Ехей, къде сте? Изнесете мъртъвците!
Мама, която за четвърти път този ден правеше оглед на Лари, се изправи и погледна сърдито капитана.
— Ако нямате нищо против, излезте — каза му хладно тя. — За ваше сведение, това не е кръчма, а стая на болен.
— Най-после те хванах натясно в спалнята! — зарадвано извика капитанът, без да обръща внимание на нейните думи. — И ако момчето се попремести, можем да се гушнем!
— Благодаря, прекалено съм заета, за да се гушкам — каза мама с леден глас.
— Тъй, тъй — рече капитанът, докато сядаше на леглото. — Каква е тая заушка-саушка, дето си я хванало, момче? Детска му работа! Щом искаш да се разболяваш, разболявай се както си му е редът, като мъж. Като бях на твоите години, само от любовни похождения…
— Капитане, ще ви бъда благодарна, ако не се впускате в спомени пред Джери — твърдо се намеси мама.
— Не е засегнало мъжките ти качества, нали? — попита загрижено капитанът. — Ужасно е, като те удари в чатала. Заушката в чатала може да погуби сексуалния живот на един мъж.
— Няма нужда да се безпокоите, с Лари всичко е наред — каза мама с достойнство.
— И понеже стана дума за чатали — започна капитанът, — знаете ли историята на младата девственица, за която се разказва, че държала змии в своята пазва? И се чудела, дето не привлича мъжете: не харесвали нейната пазва. Ха-ха-ха!
— Прекалявате, капитане! — вбеси се мама. — Предпочитам да не декламирате стихове пред Джери!
— Взех ти писмата, като минавах край пощата — продължи капитанът и без да обръща внимание на мамините забележки, измъкна от джоба си няколко писма и картички и ги хвърли на леглото. — Да знаеш, там сега работи едно много сладко бъбрече. Ако имаше кулинарна изложба, щях да й дам първа награда!
Но Лари не го слушаше. Беше измъкнал една от картичките, донесени от капитана, и като я прочете, започна да се смее гръмогласно.
— Какво има, миличък? — попита мама.
— Имам картичка от графа — отвърна Лари, като бършеше сълзите от очите си.
— А, така ли? — намуси се мама. — Е, не ме интересува тогава.
— Нищо подобно, интересува те — каза Лари. — Струваше си да се разболея, само за да получа такава картичка. Вече започвам да се чувствам по-добре. И той взе картичката, за да ни я прочете. Графът явно беше накарал някого да я напише вместо него, някой човек, който едва знаеше английски, но имаше въображение.
„Достигащият до Рим — бе началото. — И се намира в клиника пострада от болест на име задушка. Целия поразен. Открива, че не може да се подреди. Няма глад и невъзможно да седне. Пазиш се от задушка. Граф Росиньол.“
— Горкият! — каза мама не твърде убедително, след като спряхме да се смеем. — Всъщност не е редно да се смеем.
— Не е — каза Лари. — Ще му пиша и ще го попитам дали гръцката „задушка“ отстъпва по сила на френската „задушка“.
Четвърта глава
Стихиите на пролетта
„И ще бъде селение на чакали, двор на камилоптици.“
Когато й дойде времето, пролетта се развихри като пристъп на треска — сякаш целият остров, който неспокойно се мяташе и въртеше в топлото и влажно зимно легло, внезапно потрепери, широко отвори очи и в него започна да пулсира живот под синьото като неразцъфнал зюмбюл небе, в което щеше да се издигне забуленото в мъгла слънце, бледожълто и крехко като току-що изпреден пашкул на копринена буба. За мене пролетта бе един от най-хубавите сезони, защото целият животински свят на острова се движеше и въздухът бе пропит с надежда. Може би тъкмо този ден щях да уловя най-голямата водна костенурка, която бях виждал, или пък щях да проникна в дълбините на загадката как новородена сухоземна костенурка, която излиза от яйцето смачкана и набраздена като орех, само след час е станала двойно по-голяма и поради това почти цялата се е загладила. Навсякъде из острова цареше оживление, чуваше се звънлив екот. Ставах рано, закусвах надве-натри под мандариновите дръвчета, от които вече се носеше аромат, изтръгнат от първите лъчи на топлото слънце, събирах саковете и колекционерските си кутии, свирвах на Роджър, Пикльо и Посерко и потеглях да изследвам своето царство.
Горе из хълмовете, сред миниатюрните горички от пирен и зановец, където затоплените от слънцето скали приличаха на престарели тюлени, по които бяха плъзнали странни лишеи, костенурките, напуснали зимните си леговища, разбутваха пръстта, под която бяха спали, и бавно, на тласъци изскачаха на огряната от слънце земя. Премигваха и преглъщаха, докато съберат сили и се стоплят, а после бавно потегляха към първата си храна — детелина или млечка, или към някоя едра и бяла прахавица. Както и на някои други места от принадлежащата ми територия, и на хълмовете с костенурките не правех никакви случайни наблюдения: всяка костенурка имаше куп отличителни знаци, по които можех да следя къде се е преместила.