Второто — че брат ми може да е мъртъв. И за двете грешах. Рогата бяха цели — целенички, а брат ми, макар и с размътен поглед, се повдигна, приседна и се вторачи в мен.
— Господи! Главата ми! — простена той, като притискаше с ръце слепоочията си и се поклащаше напред-назад. — По дяволите!
В желанието си преди всичко да го омилостивя, отидох да потърся мама. Намерих я в спалнята й — дълбокомислено разглеждаше леглото, върху което сякаш имаше изложба от модели за плетене. Обясних й, както си беше, че рогата ми случайно са промушили Лесли. Както обикновено мама възприе всичко откъм лошата му страна и реши, че тайно съм вмъкнал в стаята си бик, който е изкормил Лесли. Облекчението й, когато видя, че Лесли седи на пода и не си личи да е наранен, беше значително, но в него имаше и примес на раздразнение.
— Миличък Лесли, какво пак си правил?
Лесли я гледаше втренчено и лицето му бавно придобиваше цвета на узряваща на слънцето слива. С известна мъка си възвърна гласа.
— Това пусто хлапе… — каза накрая той и макар, че говореше приглушено, все едно че се чуваше рев. Опита се да ми пръсне черепа… Цапардоса ме с проклетите рога на някакъв огромен елен…
— Недей да ругаеш, миличък — машинално му направи забележка мама. — Сигурна съм, че е станало случайно.
Аз потвърдих, че не съм искал Лесли да пострада, но че в интерес на истината трябва да изясня, че рогата не са еленови, защото формата им е съвсем различна, а принадлежат на порода говедо, която все още не съм идентифицирал.
— По дяволите проклетата му порода! — озъби се Лесли. — И рога на посран бронтозавър да са, все тая!
— Лесли, миличък — каза мама, — никаква нужда няма да ругаеш!
— Как да няма?! — изкрещя Лесли. — И върху твоята глава да беше паднало нещо като гръден кош на кит, и ти щеше да ругаеш!
Помъчих се да обясня, че гръдният кош на кита всъщност по нищо не прилича на моите рога, но млъкнах, защото Лесли ме погледна така заплашително, че лекцията по анатомия ми заседна на гърлото.
— Разбери, миличък, не бива да ги държиш над вратата — каза ми мама. — Много е опасно. Можеше да паднат върху Лари.
При мисълта, че Лари можеше да бъде повален от рогата, кръвта замръзна в жилите ми.
— Ще трябва да ги окачиш другаде — продължи мама.
— Не — възпротиви се Лесли. — Щом ще му оставяме проклетите рога, ще му забраним да ги окачва.
Да си ги прибере в някой шкаф.
С неохота се съгласих с това ограничение, така че оттам нататък рогата стояха опрени на перваза, където не правеха бели, само дето всяка вечер, когато прислужницата ни Лугареция затваряше капаците, рогата редовно падаха върху краката й. Но понеже беше професионална хипохондричка, при това доста спокойна, Лугареция изпитваше радост от получените синини. За известно време обаче това произшествие влоши отношенията ми с Лесли и стана пряката причина неволно да вбеся Лари.
В началото на пролетта откъм тръстиковите гъсталаци около солниците бях чул да отеква и кънти странният, наподобяващ мучене глас на големия воден бик. Това неимоверно ме развълнува, защото никога не бях виждал тази птица и се надявах, че ще открия гнезда, но беше трудно да се определи къде точно се движат водните бикове, защото пространството, обрасло с тръстики, беше много обширно. И все пак, след като прекарах доста време високо в клоните на едно маслиново дърво, издигащо се на хълма над тръстиките, успях да сведа мястото за претърсване до един-два акра. Скоро гласовете на големите водни бикове престанаха да се чуват и аз бях сигурен, че вече гнездят. Рано една сутрин се отправих нататък, този път без кучетата. Скоро стигнах до солниците и се пъхнах в тръстиките. Движех се напосоки, като гонче, поело по следа, и твърдо устоявах на изкушението да бъда отклоняван от целта си от внезапно извила се водна змия, цопване на скокнала жаба или мъчително привлекателен танц на новоизлюпена пеперуда. Скоро вече се намирах сред прохладата на шумолящата тръстика и за свой ужас открих, че тръстиката се разпростира толкова нашироко и е толкова висока, че съм се изгубил. Отвсякъде ме заобикаляше стена от тръстикови стебла, а през трептящото зелено покривало на листата над главата ми се виждаше само яркосиньото небе. Не се тревожех, че съм се изгубил, защото знаех, че в каквато и посока да тръгна, накрая ще изляза на морския бряг или на пътя. Тревожех се обаче от факта, че не мога да установя дали това е мястото, което трябва да претърся. Докато размишлявах върху въпроса, извадих от джоба си няколко бадема и седнах да ги изям.
Тъкмо свършвах бадемите и бях решил, че най-добре ще е да се върна при маслиновите дървета и отново да се ориентирам, когато открих, че без да забележа, вече от пет минути седя на две-три крачки от един голям воден бик. Птицата стоеше нащрек като часовой, протегнала шия, дългата й зеленикаво — кафява човка сочеше към небето, а от двете страни на сплесканата й глава свирепо ме наблюдаваха тъмните й изпъкнали очи. Тялото й, светлокафяво, по което имаше тъмнокафяви петна, се сливаше съвършено с играта на сенките върху поклащащите се тръстики, а като допълнение на илюзията, че птицата е част от променящ се фон, тя самата леко се полюшваше. Стоях, гледах я в захлас и не смеех да си поема дъх. После сред стеблата изведнъж настъпи някакво раздвижване, големият воден бик се сепна, престана да бъде част от тръстиката и тежко се издигна във въздуха, а пред мене с трясък се появи Роджър — изплезил език, с грейнали от добросърдечност очи.