Разкъсвах се между две желания: да сгълча Роджър, задето уплаши големия воден бик, и да го похваля, защото несъмнено бе извършил подвиг, като ме бе открил по миризмата по един труден път, дълъг около два километра. Роджър обаче изглеждаше толкова доволен от успеха си, че сърце не ми даде да му се скарам. Напипах в джобовете си два пропуснати бадема и му ги връчих за награда. След това се заловихме за работа — трябваше да открием гнездото. Скоро го намерихме — купчинка от грижливо струпани листа с първото зеленикаво яйце в средата.
Зарадвах се и реших да го наблюдавам често, за да разбера как ще пораснат пиленцата. След това тръгнах подир късата опашка на Роджър, като огъвах внимателно тръстиките, за да бележа пътя до гнездото. Роджър явно можеше да определя вярната посока много по-добре от мен, защото след стотина метра вече стигнахме до пътя, кучето отърси водата от гъстата си козина и започна да се въргаля в прахта — суха, ситна и бяла.
Когато свърнахме от пътя и тръгнахме нагоре по склона през трепетливата шарена сянка на маслиновите горички, където растяха стотици цветя, аз се спрях да набера букет съсънки за мама. Докато късах виненочервените цветя, размишлявах върху въпроса с големия воден бик. Когато женската отгледаше малките до положението да се оперушинят, бих дал мило и драго, за да открадна две птичета и да ги добавя към доста големия си зверилник. Бедата беше, че разходите за рибата, с която се хранеха сегашните ми питомци — черногърба чайка, двайсет и четири водни костенурки и осем водни змии — бяха значителни и ми се струваше, че мама ще погледне, меко казано, със смесени чувства, ако добавя още две гладни гърла. Погълнат от такива мисли, трябваше да мине известно време, докато усетя, че някой настойчиво и призивно свири на овчарски кавал.
Погледнах надолу към пътя под нас и видях Човека със златките. Това беше един странен пътуващ амбулантен търговец, когото срещах често при походите си из маслиновите горички. Строен, с остро лисиче лице и ням, той ходеше облечен в най-живописни одежди: на главата с огромна широкопола шапка, към която бе прикачил множество конци с вързани за тях златистозелени златки, а по дрехите му имаше безброй шарени кръпки, така че приличаха на юрган, ушит от разноцветни парцалчета. Тоалетът му завършваше с дълго яркосиньо шалче. Носеше на гръб торби, кутии и клетки с гълъби, а от джобовете си можеше да измъкне всичко — от дървена пищялка, издялкани фигурки на животни и гребени, до късчета от свещената дреха на свети Спиридон.
Едно от най-привлекателните неща у този човек според мене се криеше в това, че понеже беше ням, налагаше му се да разчита на изключителните си способности като подражател. Използваше свирката си вместо език. Когато разбра, че съм го забелязал, той махна свирката от устата си и ми направи знак да се приближа.
Забързах надолу по склона, защото знаех, че понякога Човека със златките носи невероятно интересни неща. Тъкмо той например набави най-голямата мидена черупка за колекцията ми, при това вътре все още имаше две паразитни рачета, големи колкото грахови зърна.
Спрях пред него и го поздравих с добро утро. Той се усмихна, показа загубилите цвета си зъби и като свали широкополата си шапка, престорено ми отправи дълбок поклон, при което вързаните за шапката златки забръмчаха сънливо в края на конците, като шепа хвърлени във въздуха изумруди. После човекът се осведоми за здравето ми, като се наведе напред и се взря изпитателно и тревожно с широко отворени очи в лицето ми, и ми съобщи, че самият той е добре — изсвири бърза, весела и скоклива мелодия, след това дълбоко вдиша, за да напълни дробовете си с топъл пролетен въздух, а когато издишаше, притвори блажено очи. И едва след като си разменихме любезности, ние се заловихме за работа.