Попитах го за какво му трябвам. Той вдигна свирката до устата си и се чу жалостив, треперлив, продължителен и тъжен звук, наподобяващ гласа на сова. Сетне човекът свали свирката от устата си, отвори широко очи и изсъска, като се полюшваше настрани и от време на време тракаше със зъби. Подражаваше на сърдита сова така безподобно, че според мен малко оставаше след миг да полети. Сърцето ми се разтуптя от вълнение, защото отдавна търсех другар за моята сова Одисей, който прекарваше дните си като издялан от маслиново дърво тотем над моя прозорец, а нощем покосяваше мишето население около вилата. Но когато го попитах дали носи сова, Човека със златките се засмя, за да покаже колко презира моето банално предположение. Отдели от множеството вързопи, с които бе натоварен, голяма платнена торба, развърза я и внимателно изсипа съдържанието й в нозете ми.
Меко казано е, че изгубих и ума, и дума, защото в бялата прах се търкулнаха три поотраснали бухалчета — съскаха, поклащаха се и тракаха с човки, сякаш бяха пародия на Човека със златките, а смесицата от гняв и страх правеше златисто — оранжевите им очи да изглеждат огромни. Бяха малките на Bubo Maximus, поради което представляваха толкова изключителна рядкост, че надминаваха и най-смелите ми мечти. Знаех, че трябва да станат мои. Фактът, че сдобиването ми с три дебели и лакоми бухала щеше да се отрази толкова зле на разходите за месо, колкото прибавянето на големите водни бикове към моята колекция на парите, харчени за риба, и през ум не ми мина. Големите водни бикове принадлежаха на бъдещето и можеше и да не осъществя замисъла си, докато бухалите, подобни на големи сивкавобели снежни топки, които потракваха с човки и танцуваха румба в прахта, бяха налице.
Клекнах до тях и ги галих, докато изпаднаха в полусънно състояние, а през това време започнах да се пазаря с Човека със златките. Той беше опитен търговец, от което всичко ставаше още по-интересно, но от друга страна, пазаренето с него минаваше кротко, защото се извършваше при пълна тишина. Седяхме един срещу друг и сигурно приличахме на двама големи познавачи на картини, които спорят в изложбената зала пред триптих на Рембранд. Всяко повдигане на брадичката и най-малкото накланяне или лекото поклащане на главата бяха достатъчни, а имаше и дълги промеждутъци, през които Човека със златките се опитваше да ме разколебае с помощта на музиката или с някаква несмилаема нуга халва, която извади от джоба си. Но аз бях истински купувач и човекът го знаеше — надлъж и нашир да обходеше острова, нямаше да намери друг луд, който да купи не един, а цели три бухала. Накрая се споразумяхме.
Тъй като имах временни финансови затруднеше, обясних на Човека със златките, че ще трябва да изчака със заплащането до началото на следващия месец, когато щях да получа джобните си пари. Самият той често бе изпадал в същото положение, така че напълно ме разбра. Обясних му, че ще оставя парите на нашия общ приятел Яни в кръчмата на кръстопътя, откъдето Човека със златките можеше да си ги прибере по време на някое от странстванията си, когато минава през околността. И така, като приключихме с неприятната търговска страна на сделката, изпихме заедно едно голямо шише джинджифилова бира, която Човека със златките измъкна от обемистия си багаж. След това внимателно прибрах скъпоценните бухали в торбата и продължих към къщи, а Човека със златките остана да лежи край пътя сред вещите си и пролетните цветя и да надува свирката си.
Бодрите крясъци, които бухалчетата надаваха по пътя към вилата, изведнъж ме накараха да прозра кулинарните затруднения, които щях да имам с новите си придобивки. Явно Човека със златките не ги беше хранил. Нямах представа от колко време бяха при него, но по шума, който вдигаха, можеше да се съди колко са изгладнели. Помислих си, че е много жалко, дето отношенията ми с Лесли все още бяха малко опънати, защото иначе можеше да го уговоря да застреля няколко врабчета или един-два плъха за новите мъничета. А при сегашното положение беше ясно, че ще трябва да разчитам на присъщото на майка ми добросърдечие.
Заварих я в лоното на кухнята — с една ръка бъркаше като обезумяла съдържанието на огромен казан, от който се вдигаше ароматна пара, а в другата си ръка държеше готварска книга. Стъклата на очилата й бяха запотени, а устните й беззвучно мърдаха, докато четеше. Извадих бухалите като човек, обзет от чувството, че поднася подарък с неоценимо висока стойност. Мама нагласи очилата си и погледна трите съскащи и поклащащи се пухени топки.
— Много хубаво, миличък — рече тя и по гласа й личеше, че мисли за друго. — Много хубаво. Ще ги прибереш на някое сигурно място, нали?