— Почакай да застрелям още няколко и после върви да ги събереш — каза Лесли и аз търпеливо зачаках.
Известно време той стреля, почти винаги точно в целта, и глухото пукане на изстрела съвпадаше с катурването и изчезването на врабчето от върха на покрива.
— По дяволите — каза внезапно Лесли, — обърках им сметката. Колко станаха дотук?
Казах му, че и аз не съм броил.
— Е, върви да събереш ония от верандата и ме чакай там. Ще застрелям още шест. Сигурно ще бъдат достатъчно.
Стиснах книжната кесия, заобиколих, излязох отпред и направо се вцепених от ужас, защото видях поканената на чай госпожа Вадрудакис, за която бяхме забравили.
Двете с мама седяха на верандата някак неловко, с чаши чай в ръка, заобиколени от окървавените тела на безброй врабчета.
— Да — каза мама, която явно се надяваше, че госпожа Вадрудакис не е забелязала дъжда от умрели птици, — да, ние всички много обичаме животните.
— Чувала това — доброжелателно се усмихна госпожа Вадрудакис. — Чувала винаги вие обича животни както аз.
— О, да — потвърди мама. — Толкова много животни отглеждаме. Те са наша страст, така да се каже. И тя се усмихна притеснено на госпожа Вадрудакис, а в същия миг едно убито врабче цопна в конфитюра от ягоди.
Нямаше никакъв начин нито да се скрие конфитюра, нито да се преструва човек, че нищо не се е случило. Мама се втренчи в него като хипнотизирана. Накрая облиза устни и се усмихна на госпожа Вадрудакис, която държеше маниерно чашката си, а по лицето й бе изписан ужас.
— Врабче — едва чуто рече мама. — Изглежда, има мор по врабчетата тази година.
В този миг от къщата излезе Лесли с въздушната пушка в ръка.
— Достатъчно ли застрелях? — попита той.
През следващите десет минути кипяха бурни чувства. Госпожа Вадрудакис заяви, че никога в живота си не е била по-разстроена и че всички ние сме дяволски изчадия в човешки облик. Мама непрекъснато повтаряше, че Лесли не е искал да я оскърби преднамерено и че поне е сигурна, че врабчетата не са се мъчили. Лесли гръмогласно и войнствено все така повтаряше, че се вдига много шум за нищо и хич не му пука, след като бухалите така или иначе се хранят с врабчета — нали и самата госпожа Вадрудакис не би искала бухалите да умрат от глад? Госпожа Вадрудакис обаче не прие да бъде успокоявана. Натъжена и оскърбена, тя се загърна в наметалото си и като потръпваше, си проправи път сред врабешките трупове, качи се на файтона си и конете бодро се понесоха в тръс през маслиновите горички.
— Много ми се иска, деца, да не вършите такива работи — каза мама и с разтреперани ръце си наля чаша чай, докато аз събирах врабчетата. — Лесли, беше много… много неразумно от твоя страна.
— А откъде можех да зная, че тая изкуфяла глупачка е на верандата? Не се предполага, че мога да виждам през къщата, нали?
— По-внимателен трябва да бъдеш, миличък — каза мама. — Един Господ знае за какви ни мисли госпожа Вадрудакис.
— Мисли ни за диваци — каза Лесли и се изсмя от удоволствие. — Чухте, като го каза. Ще минем и без тая изкуфяла глупачка.
— От цялата работа ме заболя глава. Моля те, иди и кажи на Лугареция да направи още чай — обърна се към мене мама.
След още два чайника и няколко аспирина мама се почувства по-добре. Аз седях на верандата и изнасях лекция за бухалите, а тя почти не ме слушаше, но казваше „Да, миличък, много интересно!“ на равни промеждутъци от време. Изведнъж мама подскочи като ужилена, защото от вилата се чу рев.
— Божичко, не мога вече да издържам — простена тя. — Какво пък има сега?
На верандата изскочи Лари.
— Мамо! — изкрещя той. — Трябва да се сложи крайна това! Няма да го търпя повече!
— Успокой се, миличък, недей да викаш. Какво е станало? — попита го мама.
— Все едно, че живея в гаден природонаучен музей!
— Защо, миличък?
— Така, заради живота тук! Непоносимо е. Няма да го търпя повече! — изкрещя Лари.
— Но какво се е случило, миличък? — попита озадачена мама.
— Отидох до хладилния сандък, за да си взема нещо за пиене, и знаеш ли какво открих там?
— Какво, миличък? — попита го мама с интерес.
— Врабчета! — изрева Лари. — Отвратителни огромни кесии с разлагащи се по най-нехигиеничен начин врабчета!
Нямах късмет този ден.
Пета глава
Факири и фиести
„От благородно потекло е принцът на Тъмата.“
Винаги към края на пролетта животните, които отглеждах, ставаха толкова много, че се случваше дори мама да се стресне. По това време всичко се раждаше или се излюпваше, а в крайна сметка е много по-лесно да се сдобиеш с млади екземпляри, отколкото с възрастни. Тогава пристигаха и птиците, за да гнездят и да отглеждат малките си, а местните господа ги преследваха с пушки, независимо от факта, че не е ловен сезон. Всичко се превръщаше в мливо за мелницата на тия градски спортсмени, защото, докато селяните се придържаха към така наречения „дивеч“ — дроздове, косове и тям подобни — ловците от града стреляха по всичко, дето лети. Завръщаха се победоносно, натоварени с пушки и патрондаши, а ловните им чанти бяха препълнени с лепкави и кървави пернати купчини, съставени от какво ли не — от червеношийки до червеноопашки, от горски зидарки до славеи.