— Случих с лова тази сутрин — похвали ми се гордо той и посочи ловджийската си чанта, която лежеше злокобно издута, с петна от кръв и полепнали пера. Навън се подаваха едното крило и главата на чучулига — толкова разкъсани и смачкани, че с труд разпознах птицата.
Попитах човека дали има нещо против да разгледам съдържанието на чантата му.
— Не, разбира се, че не — каза той. — Ще видиш, че съм отличен стрелец.
Видях, и още как. В чантата му имаше четири черни коса, един златен кос, два дрозда, осем чучулиги, четиринайсет врабчета, две червеношийки, едно ливадарче и едно мушитрънче. Последното, довери ми ловецът, наистина е мъничко, но става много вкусно, ако се сготви с червен пипер и чесън.
— Обаче тук е най-хубавото — каза ми гордо той. — Внимавай, защото още не е умряло.
И той ми подаде една окървавена носна кърпа, която внимателно разгънах. Вътре, едва дишащ и изтощен, със засъхнал съсирек кръв върху едното крило, лежеше папуняк.
— Е, разбира се, не става за ядене — обясни ми той, — но перата ще седят добре на шапката ми.
Отдавна ми се искаше да притежавам една от тези прекрасни птици с благородна осанка, които имат чудесни ветрилообразни качулки и ръждивокафяви тела с черни опашки. Бях търсил упорито гнездата им, с надеждата да отгледам саморъчно някое птиче. А сега държах в ръцете си истински жив папуняк, по-скоро — полумъртъв.
Разгледах го внимателно и установих, че всъщност не е толкова зле, колкото ми се беше видяло, защото само едното му крило бе счупено, и то така, че според мене лесно можеше да зарасне. Въпросът беше как да накарам надутия дебеланко да се раздели с него.
Изведнъж ми дойде вдъхновение. Започнах с думите колко съм огорчен и ядосан, че в този миг майка ми не е с нас, защото тя, както обясних, е световноизвестен авторитет по птиците. (Истината е, че мама трудно различаваше врабче от щраус). Тя всъщност е написала най-точния справочник за пернатия дивеч, който използват английските ловци. И като доказателство измъкнах от колекционерската си чанта един раздърпан от честата употреба екземпляр на „Джобна книга за птиците“ от Едмънд Сандърс, която винаги носех със себе си.
Това направи силно впечатление на дебелия приятел. Започна да прелиства страниците, като одобрително си мърмореше под нос. Каза, че майка ми сигурно е забележителна жена, след като е написала такава книга. Аз продължих: причината, поради която исках тя да е тук в този миг, беше, че не е виждала папуняк. Виждала е всяка друга птица на острова, включително и рядко срещаното синьо рибарче — и като доказателство извадих и сложих пред него скалпа на умрялото синьо рибарче, което бях намерил и държах като талисман в колекционерската си чанта. Ловецът беше удивен от малката качулка с яркосини пера. Казах, че като си помисли човек, тези пера са доста по-красиви от перата на папуняка. Мина известно време, докато ловецът схвана мисълта ми, и скоро той взе да ме моли да занеса папуняка на майка си в замяна на нищожните меки сини пера. Умело се престорих, че съм неприятно изненадан и не ми се иска, но скоро това премина в благодарно раболепие, пъхнах ранения папуняк в пазвата си и забързах към къщи. Моят ловен приятел остана седнал на маслиновия корен — приличаше на Туидълдъм и щастлив се мъчеше да прикачи качулката на синьото рибарче към шапката си.
Когато се прибрах у дома, занесох новата придобивка в стаята си и внимателно я огледах. Изпитах облекчение, че дългата, извита и мека човка, приличаща на тъничък ятаган, не е пострадала, защото знаех, че ако не може да използва този свой крехък орган, птицата ще загине. Като оставим настрани изтощението и уплахата, единственото, което открих да не е наред, беше счупеното крило. Счупването беше високо в горната част и когато още по-подробно и спокойно го разгледах, видях, че костта се е пречупила чисто, като суха, а не като зелена клонка — не беше смачкана и разцепена в краищата. Внимателно отрязах перата с дисекционната ножичка, измих съсирената кръв и перушината с топла вода и дезинфекционно средство, наместих костта в две извити бамбукови трески и бинтовах здраво мястото.
Свърших работата съвсем професионално и изпитах гордост от това. Единствената беда беше, че шината се оказа прекалено тежка и когато пуснах птицата, тя се катурна на една страна, теглена надолу от бамбука. След няколко опита успях да изработя от бамбук и лейкопласт една много по-лека шина и с тънка ивица бинт здраво привързах крилото към тялото на птицата. След това дадох на папуняка вода с пипетка и го сложих в мукавена кутия, покрита с парче плат, където да се съвзема.