Нарекох папуняка Хайауата и семейството посрещна пристигането му сред нас с безпрекословно одобрение, защото всички харесваха папуняците, пък и това бяха единствените екзотични птици, които всички разпознаваха отдалече. Търсенето на храна за Хайауата поглъщаше времето ми през първите няколко дни от възстановяването на птицата, защото тя беше капризен болник, ядеше само живи насекоми и проявяваше претенции. Наложи ми се да я пускам в стаята и да й подхвърлям вкусни хапки месести нефритово зелени скакалци, прелетни скакалци с тлъсти крачка и хрускави като бисквити крила, гущерчета и мънички жаби.
Птицата ги захапваше и ги удряше силно в някоя подходяща твърда повърхност — в крака на стола или на леглото, върху вратата или крайчеца на масата докато се увереше, че са мъртви. После бързо преглъщаше няколко пъти и беше готова за следващото ястие. Един ден, когато всичките ми близки се бяха събрали в стаята, за да гледат как се храни Хайауата, аз й дадох двайсетинасантиметров слепок. Птицата изглеждаше много свенлива с тънката си човка, с изящно нашарената светлокафява и черна окраска на тялото. Чувството се засилваше, понеже обикновено качулката на птицата бе прилепнала към главата. Сега обаче тя хвърли само един поглед на слепока и се превърна в хищно чудовище. Качулката й се надигна, разпери се и се залюля като паунова опашка, гърлото й се изду и дълбоко отвътре се чу странно и глухо сумтене, после тя бързо и целенасочено заподскача към мястото, където слепокът влачеше лъскавото си медночервено тяло, без да подозира какво го очаква. Хайауата се поспря и като разпери крилата си — едното шинирано, другото здраво — наведе се напред и клъвна слепока: мушна го с човката си като с рапира така светкавично, че почти убягна от погледа. Като усети нападението, безкракият гущер започна да се мята и се изви в осморка. За мое учудване забелязах, че още с първия си удар Хайауата е смазала крехкия му като яйчена черупка череп.
— Боже Господи! — възкликна Лари, изумен не по-малко от мене. — Това се казва полезна птица, струва си да я държим в къщата! Двайсет — трийсет папуняка и змиите ще престанат да ни безпокоят.
— Според мене няма да се справи с голяма змия дълбокомислено подхвърли Лесли.
— Е, съгласен съм да ликвидира поне малките — рече Лари. — Ще е добро начало.
— Говориш така, като че къщата е пълна със змии, миличък — намеси се мама.
— Пълна е — неумолимо потвърди Лари. — Какво ще кажеш за сплетените като косите на Горгона змии, които Лесли завари в банята?
— Но те бяха водни — уточни мама.
— Все ми е едно какви са били. Щом като на Джери му се разрешава да пълни ваната със змии, тогава аз ще разнасям навързани папуняци.
— О, я го вижте сега! — изпищя Марго.
Хайауата беше нанесъл бързо ред удари по дългото тяло на слепока, а сега, клъвнал все още гърчещия се дълъг безкрак гущер, го размахваше и ритмично го удряше в пода — така рибарите удрят октоподите в скалите, за да омекнат телата им. След малко слепокът вече не даваше признаци на живот. Хайауатаго гледаше втренчено с наежена качулка, наклонил главата си на една страна. Постигнатото задоволи папуняка и той клъвна главата на гущера. Като преглъщаше бавно и отмяташе назад глава, птицата го погълна сантиметър по сантиметър. След няколко минути от човката й се подаваше само крайчецът на опашката.
Всъщност Хайауата изобщо не се опитоми напълно и винаги беше неспокоен, но се научи да понася човешките същества, които се намират в непосредствена близост.
Когато посвикна, започнах да го извеждам на верандата, където държах разни други птици, и Хайауата се разхождаше в сянката на лозата. Мястото напомняше на болнично отделение, защото по това време шест врабчета се възстановяваха след гръбначни контузии, причинени от капаните за мишки, залагани от селските момчета; четири коса и един дрозд бяха пострадали от куките с примки, каквито слагаха из маслиновите горички, и още пет — шест различни птици — от речна рибарка до сврака — се съвземаха след огнестрелни рани. Като добавка имаше и гнездо с новоизлюпени кадънки, както и мъничка зеленика, която още не можеше да се храни сама. Папунякът, изглежда, не се вълнуваше от близостта на всички тези птици, но се държеше настрани и бавно крачеше нагоре-надолу по плочите, премрежил унесено очи, надменно аристократичен като красива кралица, затворена в някоя крепост.
Разбира се, щом видеше червей, жаба или скакалец, държанието на птицата преставаше да бъде изискано, тъкмо обратното.
Около седмица след като Хайауата постъпи в птичата лечебница, една сутрин излязох, за да посрещна Спиро. Пристигането му се бе превърнало във всекидневен обред: когато наближеше имението, чиято площ бе към петдесет акра, Спиро започваше да натиска силно клаксона и тогава аз и кучетата се спускахме тичешком през маслиновите горички, за да го пресрещнем някъде по алеята към вилата.