Останал без дъх, изскачах от горичката, предвождан от кучетата, които се скъсваха да лаят, и заставахме пред огромния лъскав „Додж“. Гюрукът му беше свален, а зад кормилото, с фуражка на главата, се бе разположил Спиро — едър, почернял от слънцето и намръщен. Заемах мястото си на стъпалото, като се държах здраво за предното стъкло, и Спиро продължаваше пътя си, докато кучетата се преструваха на разярени и се мъчеха да захапят предните гуми. Всяка сутрин провеждахме разговор, който също представляваше обред и никога не се променяше.
— Добро утро, господинчо Джерис — казваше Спиро. — Как си вие?
След като се увереше, че не съм бил повален от някоя коварна болест през нощта, Спиро се интересуваше как са със здравето близките ми.
— А как са семейства? — питаше той. — Как са ваши майки? И господинове Лари? И господинове Лесли? И госпожици Марго?
Докато се осведомяваше за здравето им, пристигахме във вилата, където Спиро, като се движеше тромаво, ходеше поред при всеки член от семейството, сякаш за да провери дали сведенията ми са верни. Всекидневният, едва ли не журналистически интерес на Спиро към здравето на семейството ми се виждаше доста досаден, като че ни смяташе за кралски особи, но Спиро беше непреклонен, сякаш през нощта можеше да ни е сполетяла ужасна участ. Един ден, обзет от пакостлив дух, в отговор на сериозния въпрос на Спиро му казах, че всички са мъртви. Автомобилът излезе от пътя и се блъсна право в един олеандров храст, който засипа двама ни със Спиро с розови цветчета, а аз едва не паднах от стъпалото.
— Божке, господинчо Джерис! Бива ли да казваш таквиз неща? — прогърмя гласът на Спиро и той удари с юмрук по кормилото. — Изпонаплашил си ме, като казваш таквиз неща! Изпопотил си ме! Нивгаш вече не го казваш!
Тази сутрин, за която стана дума, след като се осведоми за здравето на всеки член от семейството, Спиро вдигна от седалката до себе си една кошничка за ягоди, покрита със смокинова шума.
— Заповядай — рече ми той смръщено. — Подаръци носил за тебе.
Махнах шумата. Вътре клечаха две отвратителни наглед голишарчета. Гледах ги като омагьосан и обсипах Спиро с благодарности, защото това бяха новоизлюпени сойки, както си личеше по наболите пера върху крилата им. Не бях имал сойки дотогава.
Толкова им се зарадвах, че ги взех със себе си, когато отидох на урок при господин Кралевски. Използвах удобното обстоятелство, че моят учител беше побъркан на тема птици не по-малко от мене. Наместо да се посветим на славната и величава английска история, която трябваше да запаметя, прекарахме една вълнуваща и интересна сутрин, като се мъчехме да накараме птичетата да отворят човки ида погълнат храна. Голишарчетата обаче бяха необичайно глупави и не приеха нито Кралевски, нито мен като заместител на майка си.
По обед ги отнесох у дома и чак до вечерта се опитвах да ги вразумя, но не постигнах успех. Поглъщаха храна само ако отварях насила човките им и я натиквах с пръст в гърлата — действие, на което упорито се противопоставяха. Накрая, след като им дадох поне толкова, че да не умрат от глад, оставих ги в кошничката и отидох да доведа Хайауата, понеже папунякът беше изразил предпочитание яденето да му се поднася на верандата, а не насаме в стаята ми. Оставих птицата на плочите и започнах да й хвърлям уловените специално за нея скакалци. Хайауата чевръсто подскочи, клюнът й щракна и първият убит скакалец изчезна в гърлото на птицата някак неприлично бързо.
Докато Хайауата седеше и преглъщаше като някаква възрастна и недодялана херцогиня на бал, която си придава важност, а пък току-що неволно е изсърбала шумно шербета си, двете сойчета, с поклащащи се глави и зачервени очи, се подадоха от кошницата и забелязаха папуняка. Тутакси се разнесоха дрезгавите им гласчета, птичетата зинаха, а главите им взеха да се полюшват наляво — надясно, като че бяха две старчета на преклонна възраст, които надничат над ограда. Хайауата наежи качулката си и се втренчи в сойчетата. Не мислех, че ще им обърне особено внимание, защото дотогава сякаш не забелязваше другите малки птичета, когато пищяха, за да ги нахраня. Сега обаче папунякът се приближи с подскоци до кошничката и загледа с интерес голишарчетата. Хвърлих му един скакалец. Хайауата го хвана, уби го и после за моя голяма изненада скокна до кошничката и натъпка насекомото в зиналата уста на едното пиле. И двете сойчета дрезгаво запищяха, като размахваха крилца от радост, а папунякът изглеждаше не по-малко изумен от мене от собствената си постъпка. Хвърлих на Хайауата още един скакалец, който също бе убит и послужи за храна на другото птиче. Оттогава нататък най-напред давах на папуняка да яде в стаята ми, а после на равни промеждутъци от време го извеждах на верандата, където той изиграваше ролята на майка за двете сойчета.