— И какво предлага Маркос? — попита Лари.
— Магарета! — изсъска Лена, като че казваше мръсна дума.
— Магарета ли? — повтори Лари. — Иска да има магарета? Какво си мисли? Да не би това да е селскостопанска изложба?
— Аз му го обясняваше — каза Лена, — но той винаги иска да има магарета. Казва, че е символично като влизане на Христос в Ерусалим, затова поиска сини и бели магарета.
— Сини и бели? Значи боядисани? — попита мама. — И с каква цел?
— За да са в тон с гръцки знамена — каза Лена, стана на крака и ни погледна мрачно, изпънала гръб и стиснала юмруци. — Обаче аз му казвах: „Маркос, ти имаш магарета само през трупа ми!“
И тя тръгна надолу по площада — дъщеря на Гърция от главата до петите си.
Следващият, който се спря на нашата маса, беше полковник Велвит — висок и доста красив старец с байроновски профил и кокалесто тяло, което се мърдаше на тласъци като марионетка, полюшвана от вятъра. С къдравата си бяла коса и проблясващите черни очи той изглеждаше нелепо, облечен в бойскаутска униформа, но я носеше с достойнство. След като беше излязъл в пенсия, местните бойскаутски дружини станаха смисъл на живота му и макар че се намираха клеветници, според които интересът му към скаутите не беше съвсем безкористен, Велвит работеше с всички сили и засега не го бяха уличили в нищо.
Прие да го почерпим с узо, седна и взе да бърше лицето си с носна кърпа, парфюмирана с лавандула.
— Тия момчета… — започна да се оплаква той. — Тия мои момчета ще ме довършат. Толкова са неудържими.
— Сигурно имат нужда не от друго, а от подобна група момичета — рече Лари. — Идвало ли ви е на ум?
— Не е шега работа, скъпи — каза полковникът, като изгледа навъсено Лари. — Толкова са неудържими, че се боя да не направят някоя пакост. Днес направо ме ужасиха, а губернаторът много се ядоса.
— Изглежда, всички са се наговорили да тормозят горкия губернатор — каза Лесли.
— Какво са направили вашите скаути? — попита мама.
— Нали знаете, скъпа госпожо Даръл, че ги подготвям за специална манифестация в чест на Негово величество, за вечерта, след като пристигне — каза полковникът и отпи от чашата си изящно като котка. — Най-напред ще маршируват, някои облечени в синьо, други в бяло, пред… Как се казваше на английски? Трибуна? Да, точно така, пред трибуната. Там ще образуват каре и ще приветстват краля. После, като чуят заповедта ми, ще се разместят и ще изобразят гръцкото знаме. Гледката силно впечатлява, макар да звучи нескромно от моя страна.
Той поспря, пресуши чашата си, облегна се и продължи:
— Та така, губернаторът пожела да разбере как напредваме, затова пристигна и застана на трибуната, все едно че е кралят. Тогава дадох заповед и маршировката започна. — Полковникът притвори очи и леко потръпна. — И знаете ли какво направиха скаутите? — попита той едва чуто. — Никога не бях изпитвал такъв срам. Както маршируваха, спряха точно пред губернатора и го поздравиха с изпънати ръце като фашисти. Бойскаути и фашистки поздрав, къде се е чуло и видяло?
— Изкрещяха ли „Хайл!“? — попита Лари.
— За щастие не — отвърна полковник Велвит. — В първия миг се вцепених от потреса, а после, като се надявах, че губернаторът не е обърнал внимание, дадох им заповед да се прегрупират за знамето. Те се раздвижиха, след което за мой ужас пред очите на губернатора се появи синьо — бял пречупен кръст. Губернаторът се вбеси. Малко оставаше да отмени участието ни в церемонията. Какъв удар за бойскаутското движение щеше да бъде това!
— Да, наистина — съгласи се мама. — Но в края на краищата те са деца.
— Права сте, скъпа госпожо Даръл, но не мога да позволя хората да вземат да приказват, че обучавам група фашисти! — със сериозен глас обясни полковникът. — Остава само да кажат, че се готвя да узурпирам Корфу!
През последвалите дни с наближаването на великото събитие жителите на острова все повече се изнервяха, а отношенията все повече се влошаваха. Графиня Малинопулос спря да говори с Лена Маврокондас, която пък от своя страна спря да говори с полковник Велвит, понеже, като минавали край дома й, неговите бойскаути правели жестове с несъмнено биологично естество. Всичките ръководители на селски оркестри, които винаги вземаха участие в празника на свети Спиридон, се бяха изпокарали страхотно по въпроса кои да минат по-напред в шествието и една вечер, когато седяхме на площада, имахме удоволствието да наблюдаваме трима разярени музиканти, свирещи на туба, които гонеха един тъпанджия — всички бяха облечени с униформи и носеха инструментите си. Тримата преследвачи явно бяха изкарани от кожата си, защото сгащиха тъпанджията, грабнаха от него тъпана и взеха да скачат отгоре му. Тутакси площадът се превърна в кипяща гмеж от разярени музиканти, вкопчени един в друг. Господин Кралевски, който беше невинен зяпач, се сдоби с грозна рана на тила, нанесена му от един запокитен цимбал, а на старата госпожа Кукудопулос, която разхождаше под дърветата двата си спаниела, се наложи да запретне поли и да се спасява с бягство. Това преживяване направо й скъси живота (така казваха всички, защото тя почина на следващата година), но понеже старицата умря на деветдесет и пет годишна възраст, не беше много за вярване да е така. Скоро всеки се сърдеше на всеки и хората престанаха да разговарят помежду си, макар че продължиха да общуват с нас, понеже не държахме ничия страна.