— Спиро може да състави нов речник — каза Лари, докато се катерихме в „Доджа“. Едва се побрахме на огромните кожени седалки.
От рано сутринта белите прашни пътища бяха задръстени с каруци и магарета, с които селяните пътуваха към „столицата“ за голямото събитие. Всичко беше покрито с плътен слой прах, растенията и дърветата край пътя бяха побелели и прашинките бяха застинали във въздуха като ситен снежец. Сега в града имаше толкова хора, колкото на празника на свети Спиридон, или повече. Големи тълпи, облечени в най-новите си дрехи, кръжаха по площада като облаци цвят, отронен от вятъра. Всички задни улици бяха задръстени с хора и магарета, които се движеха със скоростта на глетчери, а във въздуха се носеха възбуден брътвеж и смях, острата миризма на чесън и проникващата навсякъде воня на нафталин — знак, че специалните дрехи внимателно са били извадени от местата, където са ги пазили да не се повредят. От всички страни се чуваха духови оркестри, които настройваха инструментите си, ревяха магарета, търговци с колички викаха, пищяха деца. Градът трептеше и пулсираше като огромен многоцветен и благоуханен пчелен кошер. Движехме се с бързината на охлюв. Спиро натискаше големия топчест гумен клаксон, за да „затрива“ от пътя ни населението, което не му обръщаше никакво внимание, и така стигнахме до пристанището. Там цареше суматоха и това, което обикновено минава за „оживление“. Имаше нареден цял оркестър с лъскави инструменти и като от кутийка извадени униформи. Духът на благоприличие се нарушаваше само от факта, че двама от музикантите бяха с насинени очи. До тях стоеше строен цял полк от местния гарнизон и войниците изглеждаха необичайно спретнати и чисти. Висши духовни лица със старателно вчесани бели, сребристи или стоманено сиви бради, бодри и весели като рояк папагали в раса, водеха оживени разговори — коремчетата им се мърдаха, брадите им се поклащаха, а пълничките им изнежени ръце правеха изящни движения. Близо до тази част от пристана, където кралят щеше да слезе на брега, стоеше един самотен наглед капрал. Явно се измъчваше от отговорността, която лежеше върху плещите му, защото нервно попипваше кобура на револвера си и гризеше нокти.
Скоро тълпата се раздвижи развълнувано и от всички страни се чу: „Кралят! Кралят! Кралят иде!“ Капралът оправи шапката си и застана мирно. Този слух бе предизвикан от появилия се в залива Маркос Панайотис със своята яхта — яхтата се клатушкаше насам-натам, а Маркос стоеше на кърмата и разтоварваше гръцките знамена пакет след пакет.
— Аз не видях, ракетата, а вие? — попита Марго.
— И аз не я видях, но оттук не се вижда носът — обясни й Лесли.
— Е, според мене Маркос се справя отлично — каза Марго.
— Картината наистина е чудесна — съгласи се мама.
Имаше право, защото няколко акра от гладкото море бяха покрити с килим от знаменца, който правеше внушително впечатление. За съжаление, както стана ясно в следващия час и половина, Маркос не беше преценил правилно момента. Човекът, когото бе изпратил в северната част на острова, за да изстреля сигналната ракета, беше достатъчно съвестен, но имаше още много да се желае относно способностите му да различава кораби — плавателният съд, който се появи, съвсем не беше корабът с краля на борда, а един доста скапан малък танкер на път за Атина. Това само по себе си нямаше да бъде кой знае каква грешка, но този ден Маркос се беше заплеснал, както повечето жители на Корфу, и не проверил качествата на лепилото, с което намазали дървените летвички, прикрепени към знаменцата, за да не потъват. Докато чакахме да пристигне кралят, имахме удоволствието да наблюдаваме как лепилото се разлага под въздействието на морската вода.
Няколко хиляди гръцки флага безславно потънаха на дъното на залива.
— О, горкият Маркос, жал ми е за него! — каза Марго почти разплакана.
— Какво пък — помъчи се да я утеши Лари, — кралят може би обича летвички.
— Хм… аз… да… не съм убеден в това — каза Теодор. — Нали виждате, те са с формата на кръстове. В Гърция това се смята за много лоша поличба.
— О, Боже! — възкликна мама. — Надявам се кралят да не научи, че Маркос е причината за това.
— Ако Маркос е умен, доброволно ще замине в заточение — беше приносът на Лари.
— Е, най-после идва! — каза Лесли и ние видяхме кралския кораб, който величествено преплава няколкото акра с дървени кръстчета, сякаш си проправяше път през морско военно гробище.
Спуснаха трапа, музиката гръмна, военните застанаха мирно, а тълпата духовници се втурна напред като внезапно изкоренена цветна леха. Стигнаха долната част на трапа, оркестърът спря да свири и сред хор от радостни ахкания се появи кралят, спря се за миг, вдигна ръка за поздрав и бавно заслиза по трапа. Дойде сюблимният момент за малкия капрал. Облян в пот, той се беше приближил колкото може до трапа, приковал очи в нозете на краля. Беше получил изрични указания: трябваше да стреля, за да даде знак, точно преди кралят да направи последните три крачки и да стъпи на гръцка земя. Така в крепостта щяха да имат време да дадат топовния гърмеж, щом кралят стъпи на сушата.