Накрая, когато животинчетата напълно пораснаха, бях принуден да ги отнеса в маслинената горичка и да ги пусна. Оказа се, че задачата да се осигурява достатъчно храна за девет ненаситни съсела отнема прекалено много време. Оставих ги в началото на маслиновата горичка, близо до един гъсталак от каменен дъб, и те успешно го колонизираха. Вечер, когато слънцето залязваше и небето ставаше зелено като листо, покрито с ивиците на обагрените от залеза облаци, често отивах да наблюдавам малките маскирани съсели, мяркащи се между клоните с грацията на балерини, писукащи и разгорещени, докато преследват из сенчестите клони мушици, светулки или други лакомства.
Като последствие на един от множеството набези, които извърших с магарето, в къщата ни се появи кучешка напаст. Обикаляхме по хълмовете, където правех усилия да уловя някоя агама7 по ослепително белите селенитови зъбери. Връщахме се по здрач, когато сенките се бяха спуснали навсякъде, черни като въглени, и всичко бе окъпано от полегатата, мека и златиста светлина на залязващото слънце. Бяхме изпотени и уморени, гладни и жадни, защото мина много време, откакто изпихме и изядохме всичко, което бях взел. Последното лозе, край което минахме, ни предостави само няколко чепки много черно грозде за вино, толкова стипчиво и кисело, че кучетата презрително свиха устни и взеха да мигат, а аз се почувствах по-гладен и по-жаден от преди.
Реших, че като ръководител на експедицията от мене зависи да осигуря прехраната за останалите членове. Дръпнах поводите и се замислих по въпроса. Бяхме на еднакво разстояние от три източника на храна. Първо се сетих за стария козар Яни, който, както знаех, щеше да ни даде сирене и хляб, но жена му сигурно нямаше да се е върнала от полето, пък и самият Яни можеше все още да е на паша със стадото. Втората възможност беше Агати, която живееше сама в порутената си къщурка, но старата селянка живееше в такава сиромашия, че ми беше съвестно да приемам каквото и да е от нея — всъщност винаги гледах да разделям храната си с Агати, ако се намирах наблизо. И накрая оставаше милата и добра мама Кондос, вдовица на осемдесетина години, която живееше с трите си неомъжени (и доколкото разбирах, неподлежащи на омъжване) дъщери в своя неподреден, но процъфтяващ чифлик в една долина на юг. Според селските разбирания семейство Кондос бяха доста заможни, тъй като, освен че притежаваха пет — шест акра маслинови горички и обработваема земя, имаха и две магарета, четири овци и една крава. Спокойно можеха да минат за земевладелците на този край, затова реших да им окажа честта да попълня хранителните запаси на експедицията за тяхна сметка.
Трите прекомерно дебели, грозновати, но добродушни девойки току-що се бяха завърнали от работа в полето, стояха край малкия кладенец, ярки и кресливи като папагали, и миеха дебелите си, космати и почернели крака. Както щъкаше напред-назад и хвърляше царевица на ятото писукащи и рошави пилци, дребничката мама Кондос приличаше на играчка, която се навива с ключе. У нея нямаше нищо изправено: дребното й тяло бе извито като острие на сърп, краката й се бяха изкривили от тежките товари, които бе носила на главата си години наред, а ръцете й бяха непрекъснато превити, защото все дигаше нещо от земята, дори горната и долната й устна се бяха подгънали навътре върху беззъбите й венци, а белоснежните й вежди, приличащи на глухарчета, се източваха като дъга над черните й очи, обрамчени със синьо, които пък бяха защитени отстрани с мрежата на бръчките, лъкатушещи в кожа, нежна като гъбка.