И както излезе, той имаше пълно право.
Кралят пристигна и зае мястото си на трибуната. Войниците минаха, като маршируваха с голямо въодушевление — всички успяха горе-долу да вървят в крак. В ония времена островът се смяташе за затънтено място и служещите в гарнизона рядко се занимаваха с паради, но въпреки това се справиха достойно.
След тях се появиха набързо събраните оркестри — оркестри от всяко село на острова, с ярки разноцветни униформи и толкова излъскани инструменти, че очите те заболяваха, като ги гледаш. Макар че се движеха доста нестройно и леко фалшивеха, това напълно се компенсираше от силата и подема, с който свиреха.
После дойде ред на скаутите и всички ние започнахме да ръкопляскаме и да викаме окуражително, когато полковник Велвит, приличащ на извънредно нервен и измършавял пророк от Стария завет, облечен в скаутска униформа, изведе малката си армия на прашния площад. Скаутите приветстваха краля, след което, подчинявайки се на доста немощния фалцет на полковника, взеха да се блъскат насам-натам, докато изобразиха гръцкото знаме. Надигна се такава вълна от ръкопляскания и възторжени възгласи, че положително са я чули и в най-отдалечената пустош на албанските планини. След няколко гимнастически упражнения, скаутите се приближиха до двете опънати въжета, които представляваха бреговете на въображаемата река. Там половината бързо изчезнаха и се завърнаха, понесли дъските за понтонния мост, докато другата половина се заловиха да прехвърлят въже над коварните води. Тълпата бе така погълната от заниманието им, че се приближаваше все по-близо и по-близо до „реката“ заедно с полицаите, които имаха задачата да държат хората настрани.
За рекордно кратко време скаутите, които бяха деца на не повече от осем години, построиха своя понтон над въображаемата река и поведени от едно момченце, което гръмогласно и фалшиво надуваше тръба, с бърз ход преминаха по моста и застанаха мирно от другата страна. Тълпата беше възхитена: ръкопляскаха, викаха, свиркаха и тропаха с крака. Полковник Велвит си позволи да се усмихне леко и сдържано, по военному, и да погледне гордо към нас. После рязко даде заповед. Три дебели скаутчета се откъснаха от строя и отидоха до моста, понесли бикфордов шнур, детонатор и прочее взривни средства. Нагласиха всичко и после заеха местата си в строя, като на връщане размотаха шнура. Застанаха мирно и зачакаха. Полковник Велвит се наслаждаваше на върховното си постижение — огледа се, за да се увери, че е привлякъл вниманието на всички присъстващи без изключение. Цареше пълна тишина.
— Вдигнете моста във въздуха! — изрева полковник Велвит и тогава един от скаутите се наведе и запали фитила.
В следващите няколко минути, меко казано, всичко се обърка. Чу се оглушителен взрив — облак прах, чакъл и парчета от моста се вдигнаха във въздуха, след което се изсипаха като градушка върху населението. Първите три реда от тълпата, всички полицаи и полковник Велвит, бяха съборени възнак от взривната вълна, която, понесла трески и чакъл, стигна и до нашия автомобил, изчатка по каросерията като картечен откос и отнесе шапката на мама.
— Велики Боже! — възкликна Лари. — Какви шеги си прави тоя глупак Велвит!
— Шапката ми! — задъхано рече мама. — Някой да ми намери шапката!
— Аз ще я намериш, госпожи Дарълс, не се тревожиш — изрева Спиро.
— Твърде обезпокоително, твърде обезпокоително! — каза Кралевски, който бе стиснал очи и бършеше челото си с кърпичка. — Прекалено войнствено е за малки момчета!
— Малки момчета ли? Малки дяволи са това, да опустеят дано! — извика сърдито Лари, като изтръскваше камъчета от косата си.
— Предчувствах, че ще се случи още нещо — намеси се зарадван Теодор, доволен, че славата на Корфу като място, където се забъркват каши, е достойно защитена.
— Явно използваха някакво взривно вещество — каза Лесли. — Не мога да разбера как полковник Велвит си го е позволил. По дяволите, много е опасно!
Малко по-късно стана ясно, че полковникът няма вина. След като подреди армията си доста несигурно и ги изпрати с маршова стъпка, той се върна на мястото, където стана касапницата, за да се извини на мама.
— Не мога да ви опиша колко съм съкрушен, госпожо Даръл! — каза той с насълзени очи. — Тия малки зверове са взели динамит от някой рибар. Уверявам ви, нямах никаква, съвсем никаква представа затова!
Имаше много жалък вид с прашната си униформа и смачканата шапка.
— О, не се безпокойте, полковник — каза мама, като поднесе с разтреперани ръце чаша коняк със сода към устата си. — Такова нещо може да се случи на всекиго.