— Такива неща се случват всеки ден в Англия — каза Лари. — Не минава и ден, без…
— Моля ви, заповядайте на обед у нас! — Мама прекъсна Лари и го погледна многозначително.
— Благодаря ви, мила госпожо, много сте любезна — каза полковникът. — Ще отида да се преоблека.
— Много ми беше интересно как реагираха зрителите — каза Теодор с доволството на учен. — Тези… как да се изразя… които бяха съборени.
— Трябва да им е станало много неприятно — рече Лесли.
— Не — гордо каза Теодор, — това е Корфу! Всички до един… хм… си помагаха да се изправят, изтупваха си взаимно дрехите и споделяха колко хубаво е била изпълнена сцената, колко… хм… е била реалистична. Явно, че и през ум не им мина, че бойскаутите не бива да разполагат с динамит.
— Да, ако човек живее достатъчно дълго на Корфу, спира да се учудва, на каквото и да е — каза убедено мама.
Накрая, след като прекарахме много време над вкусния обед в града и непрекъснато се мъчехме да убедим полковник Велвит, че вдигането на моста във въздуха е било най-забележителния номер в програмата, Спиро ни откара у дома в прохладната и мека като кадифе нощ. Забулените сови се викаха със своето „тойнк, тойнк!“ и гласовете им звънтяха като странни камбанки сред дърветата.
Белият прах се кълбеше подир автомобила и оставаше да виси в неподвижния въздух като летен облак, а гъстият като в катедрала мрак на маслиновите горички беше надупчен с трепкащите зелени огънчета на светулките. Прекарахме чудесен, макар и уморителен ден, а сега с радост се прибрахме у дома.
— Е — каза мама, като потисна прозявката си, докато вземаше газената си лампа и се готвеше да се качи по стълбите, — кралят си е крал, но утре мисля да се излежавам до пладне.
— О… — започна Лари виновно. — Не ти ли казах?
Мама се спря на средата на стълбите и го погледна. Лампата мъждукаше и сянката на мама върху бялата стена потрепваше и подскачаше.
— Какво да си ми казал? — попита го тя подозрително.
— Ами за краля — отвърна Лари. — Извинявай, не биваше да го забравям.
— Но какво, какво? — повтори мама, уплашила се не на шега.
— Ами аз го поканих на обед — каза Лари.
— Лари! Как си посмял! Ама наистина, съвсем неразумно от твоя… — започна мама, но се усети, че Лари се шегува с нея. Тогава се сепна и се изправи в цял ръст, който беше метър и половина.
— Не виждам нищо смешно — каза хладно тя. — Смешно щеше да бъде за краля, понеже в къщата има само яйца!
И с голямо достойнство, без да обръща внимание на нашия смях, мама отиде да си легне.
Седма глава
Пътеките на любовта
„Подкрепете ме с млинчета, разхладете ме с ябълки, защото съм ранена от любов.“
Беше едно от онези лета — чудо, когато земята съхнеше и се напукваше от жега, която избелва дори небето и то става бледо на цвят, каквото е наесен, светло като незабравка, и сплесква морето, докато то заприличва на голямо синьо езеро, замряло и топло като току-що издоено мляко. Нощем се чуваше как подовете на стаите, капаците на прозорците и гредите се наместват и стенат, как скърцат в топлия въздух, който изпива и последните им сокове. Кръглият месец изгряваше като червен въглен и изпращаше лъчи от горещото, меко като кадифе небе, а сутрин слънцето напичаше и ставаше душно само десет минути след като се издигнеше. Нямаше вятър и топлината захлупваше като капак острова. В неподвижния въздух по хълмовете цветята и тревите вехнеха и умираха и оставаха само прежълтелите им като пчелен мед стъбълца, чупливи като дървени стърготини.
Дните бяха толкова горещи, че дори цикадите подраняваха със свирнята си и си отдъхваха след пладне, а земята беше толкова напечена, че не можеше да направиш и една крачка бос.
Местният животински свят възприемаше вилата като ред големи дървени пещери, които бяха може би с половин градус по-малко горещи от околните маслинови, портокалови и лимонови горички, затова животните ни връхлетяха. Отначало естествено обвиниха мене за внезапния наплив на всякакви създания, но накрая нашествието стана така неудържимо, че дори моите близки проумяха, че не е възможно аз да съм причината за чак толкова голямо количество разнообразни животински представители. Из къщата маршируваха полкове черни кърлежи, които тормозеха кучетата, като се събираха на такива пълчища по ушите и главите им, че приличаха на впити брънки от ризници и се откъсваха не по-лесно, отколкото впил се метал. Изпаднали в безизходица, мажехме главите и ушите на кучетата с газ и кърлежите се пускаха. Кучетата обаче, дълбоко засегнати, че се държим така с тях, се мъкнеха из цялата къща, разнасяха смрад на газ и ръсеха кърлежи в огромни количества. Лари предложи да закачим табела, която да гласи: „Опасно за живота! Леснозапалими кучета!“, защото, както той с право каза, ако човек драснеше клечка кибрит до някое от кучетата, цялата вила щеше да изгори в огъня като копа сено.